Дребната старица, която наруши всички правила
- Автор: Ингелман-Сундберг Катарина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191504763
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дребната старица, която наруши всички правила». Краткое содержание книги:
– Те може и да не го възприемат по този начин – отговори Умника. – Но ти си права, разбира се.
Самият той беше разполагал с малко пари като млад – съдба, която споделяше с много от приятелите си от детските години в район „Сундбиберг“. Баща му беше работил в шоколадовата фабрика „Марабу“, а Умника изкарваше допълнително като куриер. Фабриката всъщност се управляваше добре и администрацията беше направила парк, в който да си почиват работниците и техните семейства. Умника смяташе, че това е страхотно, и изпитваше сериозно уважение към възрастните директори с техните бомбета. Те бяха разбирали, че трябва да споделят богатството си. В действителност в район „Сундбиберг“ толкова му харесваше, че Умника беше останал да живее там – въпреки предложенията за работа и квартира в центъра на Стокхолм, след като се беше дипломирал като инженер. В началото работеше като електротехник, но след като родителите му починаха, си беше отворил собствена работилница на приземния етаж на къщата, в която живееха. Преместването в старческия дом „Диамант“ беше първото в целия му живот.
– Всичко, което откраднем, ще отива във фонд „Грабежи“ – продължи Марта.
Тя взе плетивото, което беше оставила в скута си, разплете кълбото прежда на дивана и се зае с жилетката, която плетеше.
– Фонд „Грабежи“? – зачуди се Умника.
– Можем да събираме парите и да ги даваме за културни мероприятия, за подпомагане на възрастни хора и всичко останало, за което държавата нехае. Това ще бъде полезно, не смяташ ли?
Умника се съгласи и през остатъка от вечерта двамата обсъдиха много различни идеи. Когато най-сетне стана време за лягане, вече бяха стигнали до решението да се насочат към онова място, където се събираха най-богатите хора в страната. Бяха планирали истински обир – като онези, които дотогава бяха виждали само по филмите.
8.
Валеше лек снежец, когато Марта и нейните приятели от старческия дом „Диамант“ излязоха от такситата пред хотел „Гранд“ в самия център на Стокхолм. В момента, в който слязоха от колите, Марта си даде сметка, че може би не изглеждаха съвсем на мястото си тук. Умника си беше сложил червената плетена шапка, а благодарение на него всички имаха странични огледала за обратно виждане на проходилките си. „Не искам някой от вас да пострада, когато отидем в големия град“, беше обяснил той. Неговата проходилка беше някак по-масивна. Стоманените тръби отстрани изглеждаха по-дебели, отколкото на проходилката на Марта. Трябваше да го попита за това.
– Хората, които отиват в хотел „Гранд“, обикновено дават бакшиш – осведоми ги един от таксиметровите шофьори.
– Добри човече – прекъсна го Марта, – ние не отиваме в хотел „Гранд“. Отиваме на ферибота за островите, който тръгва от онзи кей.
– Защо лъжеш? – прошепна Ана-Грета.
– Нали си даваш сметка, че всеки истински престъпник нарочно оставя фалшива следа? – прошепна в отговор Марта.
– Съвсем скоро ще получиш най-големия бакшиш, който можеш да си представиш – обади се и Греблото.
Умника незабавно го сръга в ребрата:
– Шшшт! Бъди малко по-дискретен.
– Точно ти ли го казваш, с тази шапка? Поне можеше да изгасиш светлините.
Умника бързо натисна шапката си отгоре и LED светлините на нея угаснаха. Марта прибра страничното си огледало в проходилката и направи знак на Умника да стори същото. Така беше по-безопасно. Свидетелите винаги запомняха необичайните подробности.
Когато таксиметровите шофьори си получиха бакшишите и потеглиха, тя се обърна към останалите:
– Започва голямото приключение!
Тя вдигна очи към фасадата на хотел „Гранд“ и кимна на Умника. Нещо, което се беше родило като шега в разговор помежду им, беше на път да се превърне в действителност – макар че им беше струвало доста усилия, за да стигнат дотук. Отне им няколко седмици да убедят останалите, а дълбоко в себе си Марта продължаваше да се опасява, че някой може да се откаже в последния момент. Много й се искаше да се порадва на живота, преди да се озоват зад решетките. Беше сънувала кошмари за това как някой се отказва точно на финала или, още по-лошо, решава да ги издаде, преди да са успели да проведат и първия обир от името на „Лигата на пенсионерите“.
Идеята да измислят име на организацията беше на Кристина и всички смятаха, че „Лигата на пенсионерите“ идеално приляга на целите им. Освен това звучеше и като мистериозно кодово име със съдбоносна важност. „Старци разбойници“, предложението на Марта, не беше прието, защото според останалите звучеше прекалено криминално.