Хюрем. Московската наложница

— Искаш ли да си играеш с мен?

Хюрем извади от майсторски скрития в бухналия ръкав на кафтана джоб огледалце с къса дръжка. В покоите си тя имаше огледала, които бяха стократно по-ценни от това. Например диамантеното огледало, което султан Сюлейман донесе чак от Индия, само по себе си представляваше цяло богатство. Венецианското огледало, което Хайредин[12] паша избра и ѝ подари от трофеите, които донесе от битката при Превеза. Това малко невзрачно огледало, върху което нямаше нищо друго освен няколко червени точици, изглеждаше толкова неугледно в сравнение с другите, но Хюрем въпреки всичко не се разделяше тъкмо с него. Защото преди години това огледалце ѝ беше подарил младият Фредерик. „Бедният Фредерик“, помисли си с дълбока въздишка тя.

Макар че вътре в каретата беше топло, Хюрем султан настръхна. Сякаш изведнъж до нея долетя леденият дъх на смъртта.

— Скъпият Фредерик — промърмори полугласно.

Пред очите ѝ се появи младото лице на полския търговец. Тя си го спомняше винаги така, както го бе видяла в първия ден, когато се срещнаха на пазара. С непокорните руси коси, падащи по високото чело, с дебелите вежди, които винаги изглеждаха като нарисувани, с очи, които сякаш хвърляха искри, с тесния чип нос, с устните, които обикновено приличаха на две дълги дебели линии, понеже усмивката никога не слизаше от лицето му. Със сладките му влажни устни…

Ако можеше да предвиди хода на събитията, мъжът със сигурност щеше да прокълне деня, в който съдбата ги срещна. Но и Хюрем нямаше как да предвиди… Само онзи пръв поглед, онази първа искра, която изведнъж пламна в сърцето ѝ, после една тайна целувка и раздяла. Откъде можеше да знае, че след години пътят ѝ отново щеше да я отведе при онези очи и вечно усмихнатите устни? Фредерик се беше впуснал към нея като нощна пеперуда, която се хвърля към светлината, знаейки, че ще умре. Дали и когато се е срещал със смъртта, също се е усмихвал? Хюрем се молеше да е така. Може би по този начин болката от извършения грях, която я гризеше отвътре, щеше да намалее.

Вдигна огледалото и дълго се взира в жената, която я гледаше отсреща.

— Не, аз не съм онова малко момиче — въздъхна.

По лицето ѝ ги нямаше нито онези свенливи бледи лунички, нито онези неописуеми очи. Да, още бяха хубави, погледът ѝ още беше дълбок, обаче вече ги нямаше игривостта, топлотата, искреността, отдадеността.

— Аз не съм момичето — промърмори. — Аз съм Хюрем султан.

Не можа да отдели поглед от огледалото. Ако тя беше Хюрем султан, коя беше жената, която я наблюдаваше от блестящата отразяваща повърхност?

— Коя си ти? — попита отражението си в огледалото.

Хюрем тъкмо се готвеше да отмести поглед, когато чу отново познатия глас:

— Александра Анастасия… Ела тук, момичето ми.

Гласът непрекъснато повтаряше:

— Александра… Александра… Александра…

Хюрем се отърси, сякаш се събуди от кошмар. Захвърли огледалото върху седалката.