Смъртоносно бяло

– Това е безобразие! – отсече тя, когато Робин приключи.

– Да – съгласи се Робин, – а няма ни профсъюз, ни нищо. Тате беше голяма клечка в профсъюза у дома, в Йоркшър.

– Бас ловя, че е бил бесен.

– Той почина – каза Робин, без да й мигне окото. – Болест на белите дробове. Бивш миньор беше.

– О, мамка му – ахна Флик. – Съжалявам.

Сега вече гледаше Робин с респект и интерес.

– Разбираш ли, водели са те работник, не служител. Ей така им се разминава на мръсниците.

– Каква е разликата?

– Ползваш се с по-малко права – отговори Флик. – Но пак може да ги съдиш, ако са ти удържали от заплащането.

– Не знам дали мога да го докажа – каза Робин. – Ти откъде знаеш всичко това?

– Активист съм в работническото движение – обясни Флик и повдигна рамене. След кратко колебание добави: – А майка ми е юрист и специализира в трудовоправни отношения.

– Сериозно? – позволи си Робин да прозвучи любезно изненадана.

– Да – кимна Флик и зачопли ноктите си. – Но не се разбираме с нея. Всъщност не се виждам с никого от семейството ми. Не харесват партньора ми. Нито политическите ми убеждения.

Тя изпъна пред Робин фланелката си на „Хизбула“.

– Какво, да не са торита? – попита Робин.

– Досущ като тях са – отвърна Флик. – Душа дават за шибания Блеър.

Робин усети телефонът да вибрира в джоба на роклята й втора ръка.

– Тук някъде има ли кенеф?

– Ей там – посочи Флик към добре прикрита боядисана в лилаво врата с още полици с бижута, приковани към нея.

Зад лилавата врата Робин откри стайче с мръсни и напукани стъкла на прозореца. До разнебитен кухненски шкаф, покрит с вкоравена мушама и с поставен върху него чайник и препарати за почистване, имаше сейф. Нямаше място за сядане, нито дори къде човек да застане прав, защото мърлявата тоалетна чиния бе монтирана в ъгъла.

Робин се затвори в малкото помещение, свали капака на тоалетната чиния и седна да изчете дългото съобщение, което Баркли току-що бе изпратил едновременно на нея и на Страйк.