Смъртоносно бяло

– Следих Герайнт Уин. Настанил се е в някакъв мизерен пансион на пет минути разстояние от брачния им дом. Разходи ме до централен Лондон и после пак до Бърмъндси.

– Рисковано е да го следваш – отбеляза Робин. – Той знае как изглеждаш.

– Можехме и тримата да вървим подире му и той пак нямаше да забележи. Отслабнал е поне с пет-шест килограма, откакто го видях за последно.

– И какво прави той?

– Отиде да обядва в заведение близо до парламента, наречено „Селариум“. Без прозорци, същинска гробница.

– Веселяшко звучи – подхвърли Баркли, настани се на канапето от изкуствена кожа и започна да яде свинските си кюфтенца в сладко-кисел сос.

– Като някакъв тъжен дресиран гълъб е – коментира Страйк, като изсипа цялата кутийка със сингапурски нудли в своята чиния. – Обикаля заедно с туристите край мястото на миналата си слава. После отиде до Кингс Крос.

Робин, която си сипваше салата от кълнове, го погледна въпросително.

– Уреди се с минет на тъмно стълбище – поясни равнодушно Страйк.

– Спри дотук – промърмори Робин и си допълни чинията.

– Ти успя ли да зърнеш нещо? – осведоми се заинтригуван Баркли.

– Само в изглед отзад. Отворих си с лакът външната врата, после се извиних и дадох заден. Той не беше в състояние да ме разпознае. След това си купи чорапи от „Азда“ и се върна в пансиона си.

– Има и по-лоши дни по улиците – отбеляза Баркли, който вече беше изял половината си порция. Като улови погледа на Робин, обясни с пълна уста: – Жена ми ме иска у дома най-късно в осем и половина.

– Е, добре, Робин – каза Страйк и предпазливо се отпусна на работния си стол, който бе донесъл от вътрешния кабинет. – Да чуем какво са имали да си кажат Джими и Флик, като са си мислели, че никой не ги чува.

Той отвори бележника си и взе химикалка от чашка на бюрото й, а със свободната си лява ръка набоде с вилица от сингапурските нудли и ги лапна. Още дъвчещ енергично, Баркли се наведе напред на канапето, очевидно заинтригуван. Робин постави телефона си с лицевата страна нагоре върху бюрото и натисна бутон за стартиране.

За момент нямаше друг звук освен глухи стъпки, които бяха на Робин, излизаща за обяд от магазина на Вещицата.

– Мислех, че си сама тук? – чу се гласът на Джими, далечен, но ясен.

– Тя е на изпитателен ден – отвърна Флик. – Къде е Сам?

– Казах му, че ще се видим у вас по-късно. Е, къде ти е чантата?

– Джими, не съм...

– Може да си го прибрала по погрешка.

Още стъпки, стържене по дърво и кожа, потракване и шумолене.

– Това е уличаващо доказателство.

– Не е у мен, колко пъти да ти казвам? И нямаш право да ми претърсваш нещата без мое...

– Работата е сериозна. Беше в портфейла ми. Къде се е дянало?

– Ами изпуснал си го някъде, ясно е.

– Или някой го е прибрал.

– За какво ми е на мен да го вземам?

– Като един вид застраховка.

– Ама това е безобразие...

– Ако това си си мислела, като си го задигнала, не е зле да помниш, че инкриминира и теб, колкото и мен. Повече дори.