Колелото на Осхайм [bg]

В сравнение с неродения рисковете от препускането по пресечен терен в тъмното бяха нищо работа. Би трябвало да съм изчезнал още преди Снори да падне на земята, но вместо това открих, че съм клекнал в калта и го преобръщам. Цялата му лява страна беше в кръв.

— М-можеше… да мине и по-добре — изграчи той, когато въздухът нахлу обратно в дробовете му.

— Ти си… ранен. — Не се сещах какво друго да кажа. От другата страна на храстите нероденият ревеше и се мяташе. Не изглеждаше да се приближава. Може би ядеше Кара. Бях си представял множество печални кончини за себе си, но никоя не включваше да бъда убит в калта от чудовище на самотен отрязък от пътя.

Снори изстена и се претърколи на здравата си страна, хванал се за ребрата. Ръката му се отдели от тях оплескана с кръв и стомахът ми се преобърна.

— Цял съм. — Той успя да си докара една алена усмивка и аз осъзнах, че кръвта е на неродения. — В името на Один! — Снори се надигна и седна, превит като човек, който е потрошен отвътре.

— Как изобщо си жив? — Станах и отстъпих крачка назад. Изглежда, относително ниската скорост и голямата площ на сблъсъка бяха успели да го пренесат по въздуха, без да направят тялото му на каша.

Протегнах ръка да му помогна да стане, но преди той да стъпи на крака, храстите се разтвориха — нероденият си пробиваше път през тях.

— Мамка му! — Изтеглих меча си: една клечка за зъби би ми била от същата полза. — Какво правиш? — Снори още беше на земята и измъкваше нещо сияещо от кесията на кръста си. — Прибери го! — Светлината само щеше да помогне на създанието да ни намери по-бързо.

Твърде късно. Грамадният кошмар завъртя глава към нас и студената злоба в очичките му ме прониза. Стоях парализиран, на ръба да захвърля меча и да си плюя на петите, зарязвайки всякаква чест в името на привилегията да умра на петдесет метра по-далеч от пътя. Създанието се люшна напред със страховито гъргорене, но изглежда не можеше да се откъсне от храста. Черни корени се бяха увили около краката му.

— Кара! — Вьолвата сигурно бе поработила върху пленяващата магия, която бе дала такъв чудесен резултат срещу Червените викинги край Колелото на Осхайм. Силата се върна в десницата ми и пръстите ми се свиха около дръжката на меча. Хвърлих поглед към Снори. — Какво, по дяволите…? — Той беше извадил кутията с призраците и сиянието ѝ превърна дланите му в черни силуети, когато я отвори и я обърна към лицето си.

— Имаме нужда от Баракел! — извика Снори в отвора на кутията, където кипеше хаос от тъмни и светли петънца.

При храстите нероденият изрева и се метна напред. Вековни корени застенаха и заскърцаха под напрежението. Няколко се скъсаха с остър пукот. Другаде пък мъртвата плът се раздра, за да се изтръгне от оковите, а после се преоформи.