Без светлина [bg]

60.

Двамата седяха един до друг на дивана, облегнали глави назад, и събули обувките си, бяха подпрели крака на отоманката.

— Имах нужда от това — рече той. — Благодарен съм ти, че се сети.

— Право да ти кажа — отвърна тя, — може би го направих и заради мен самата. Изтощена съм докрай. Беше много тежко, изялото това изпитание, но последните няколко часа с Джини бяха толкова болезнени. То е… Просто се поставях на нейно място. Така й съчувствам, но не мога абсолютно нищо да направя за нея. — Лара отпи от чашата си. — Това е истинско мъчение за нея.

— Ти беше добра с нея — каза Грейвър. — Много съм ти признателен за начина, по който се справи с това. Тя имаше нужда от такова внимание и утешение.

— А ти как се чувстваш?

— Горе-долу — уклончиво отвърна той. — Доста по-добре в тази минута, отколкото… от дълго време насам.

Тя премести босото си стъпало до кръстосаните му крака и потърка пръсти по извивката на ходилото му. Този жест беше нещо дребно, но означаваше толкова много тъкмо в този момент. И двамата нищо не продумаха известно време. На Грейвър му се поиска да я целуне само заради тези няколко мига, дори да се окажеше, че няма да траят дълго. Беше й благодарен заради този кратък споделен покой, за безмълвната компания, за споделеното „Мерло“ и въпреки различните им мисли, за готовността й да седи тихо до него, без да се чувства задължена да поддържа разговор. Харесваше му да я гледа без официалните й дрехи, а така, по джинси и с боси крака до неговите върху отоманката. Чувстваше неповторимото човешко удоволствие да си с някой друг, който се интересува дали си уморен или загрижен, или дали просто имаш нужда от компания.

— Какво мислиш за всичко това? — обърна се той към нея.

Лара не отговори веднага. Той гледаше профила й, обкръжен от гъстата й кестенява коса, непринудено вързана отзад, а очите й бяха втренчени замислено в нещо отсреща.

— Мисля… че това е доста жесток занаят — рече тя. Погледна го. — Мисля, че е сложен, че води до пристрастяване и е жесток.

— Води до пристрастяване ли?

— Да — каза тя. — Самата аз не го осъзнавах, преди това да се случи. Има едно препускане, за да се разкриват тайните пласт след пласт. Човек не знае накъде ще го отведе това, но играта му харесва. Има предизвикателство. Има риск. Както в хазарта. Трябва да измислиш, да заложиш нещо, за да можеш да играеш. И има нездраво любопитство. Свикваш да гледаш хората от задната страна на огледалото. Или през процепи в стените.