Гравитационна дъга [bg]

— О, не… — Слотроп вече почти е решил да притича и заобиколи флангово танка, когато ИИИБЛААААННГГГ! оръдието изригва невъобразим грохот и от цевта бълва еднометров пламък в залата, а ударната вълна блъска тъпанчетата на ушите чак в средата на мозъка и запраща всички към далечните стени.

Една завеса е подпалена. Препъвайки се в лежащи гуляйджии, Слотроп не чува нищо, знае само, че главата го боли, продължава да тича през дима към танка, рипва на бронята, понечва да отвори люка и едва не е хвърлен на земята от Тамара, която изскача отвътре, за да крещи на всички наред. След кратка схватка, нелишена от своите еротични моменти, защото Тамара е доста готина на вид танцьорка и се извива много ловко, Слотроп успява да я издърпа навън и свали от танка. Но въпреки силния шум и останалото, хуят му определено не желае да се надигне. Хммм. Това са данни, които Лондон изобщо не е получавал, защото никой не е гледал или търсил.

Оказва се, че снарядът, халосен, е пробил дупки само в няколко стени и унищожил голяма алегорична живописна композиция изобразила Добродетелта и Порока, извършващи противоестествен акт. Добродетелта се усмихва някак неопределено и отнесено. Порокът, леко озадачен, почесва рунтавата си глава. Горящата завеса е угасена с шампанско. Раул, облян в сълзи и признателен, че е останал жив, стиска силно ръцете на Слотроп и го целува по бузите, оставяйки следи от плодово желе, където се допре. Тамара е отведена навън от телохранителите на Раул. Слотроп току-що се е освободил от прегръдката му и бърше желе от костюма си, когато нечия ръка ляга тежко на рамото му.

— Прав беше. Ти си точният човек.

— Това още нищо не е — нашият Ерол Флин поглажда мустаците си. — Неотдавна спасих една дама от огромен октопод, какво ще кажеш, а?

— С една дребна разлика — отбелязва Блоджет Уаксуинг. — Това днес наистина се случи. Но онзи октопод не се е случвал.

— Откъде знаеш?

— Аз знам много. Не всичко, но някои неща, които не са ти известни. Слушай Слотроп, ще ти е нужен приятел и то доста по-скоро, отколкото предполагаш. Тук на вилата няма вече да идваш, защото може да стане прекалено горещо… но ако успееш да стигнеш до Ница… — връчва му визитна картичка с релефно отпечатан шахматен кон и адрес на „Рю Росини“. — Сега ми върни плика. Ето ти го твоя костюм. Сполайти, братко. — И се изпарява. Притежава таланта просто да изчезва когато му скимне. „Зуут“ костюмът е сложен в кутия завързана с пурпурна лента. Верижката за ключове също е налице. И двете са принадлежали на младеж, Рики Гутиерес, който е живял в Източен Лос Анжелос. По време на Зуут-Костюмените Бунтове в 1943 година бил нападнат от цял вагон бдителни бели американци от Уитиър518 и пребит пред очите на лосанджелиската полиция, която наблюдавала и подхвърляла съвети, а после го арестувала за нарушаване на спокойствието и обществения ред. Съдията дал възможност на „зуут“ костюмарите да избират между затвора и войската. Гутиерес се записал в армията, бил ранен на Сайпан519, развил гангрена, наложило се да ампутират ръката му, сега е у дома в САЩ, женен за момиче, което работи в кухнята на една тако-закусвалня в Сан Габриел, обаче той самият не може да си намери никаква работа и денем пие много… Но старият му зуут-костюм, както и тези на хиляди други задържани от полицията в онова лято, окачени празни отвътре на всички врати в мексиканската част на Л.А., били изкупени и попаднали тук, на пазара, малко печалба никога не вреди, нали, а там просто щели да висят сред гъстия пушек и бебешки миризми, в празните и завладени от мухите стаи със спуснати жалузи заради бялото слънце заливащо непрестанно ден подир ден изсъхналите палми и мръсните водотточни канали…