Гравитационна дъга [bg]

Прекалено нетърпелив, за да изчака първата звезда, Слотроп влиза в хотела. Килимите са прашни, мирише на алкохол и белина. Моряци и момичета се шляят заедно и поединично из фоайето, докато Слотроп параноидира от врата на врата в търсене на такава, която ще има да му каже нещо. В облицовани с екзотична дървесина стаи гърми радио. Стълбището изглежда не е право, а изкривено под някакъв чудноват ъгъл и светлината падаща върху стените е само в два цвята: землист и зелен. На последния етаж Слотроп най-после съзира възрастна мила камериерка, тъкмо когато тя влиза в една стая с комплект бельо за смяна, много бяло в сумрака.

— Защо отпътувахте? — тъжният шепот звънти като от много далечна телефонна слушалка. — Те искаха да ви помогнат. Нищо лошо нямаше да ви сторят… — Косата й е завита отвсякъде нагоре в стил Джордж Вашингтон. Тя гледа втренчено Слотроп под ъгъл 45°, търпелив упорит поглед на парков шахматист, много голям приветлив клюноподобен нос и блестящи очи: тя е дискретна, стабилна, върховете на кожените й обувки са леко извити нагоре, раираните червено-бели чорапи на огромните стъпала й придават вид на услужливо създание от някой друг свят, нещо като фея, която не само ще майстори обувки докато спиш, но и ще премете малко, а когато се пробудиш ще е сложила тенджерата на огъня, и може би свежо цвете до прозореца на…

— Моля?

— Още има време.

— Не ви разбирам. Те са убили един мой приятел. — Но го е прочел в „Таймс“ изложено по такъв начин, толкова открито… може ли каквото и да е от това да бъде действително, достатъчно истинско, за да го убеди, че Галопа няма един ден да надникне през вратата, как-сте-бе-хора, и свенлива усмивка… хей Галоп. Къде беше?