Панаир на суетата (роман без герой)

В неделни дни и при тържествени случаи мисис О’Дауд имаше обичай да чете задълбочено една голяма книга, съдържаща проповедите на вуйчо й, епископа. Тя й бе утехата на борда на транспортния кораб, когато си пристигаха в отечеството и едва не претърпяха корабокрушение, на връщане от Западноиндийските острови. След заминаването на полка тя прибягна пак към нея за подкрепа в размишленията си. Може би не разбираше много от онова, което четеше, и мислите й бяха другаде, но намерението й да спи, с нощната шапка на клетия Мик на възглавницата пред очите й, остана неизпълнено. Така си е по света. Джек или Доналд отиват да събират слава с раница на гръб, като стъпват бодро под звуците на песента «Девойката, която оставих след себе си». А девойката е, която остава и страда — и има твърде много време да мисли, да мечтае и да си спомня.

Като знаеше колко безполезни са съжаленията и как отдаването на чувствата само прави хората по-нещастни, мисис Ребека благоразумно реши да не се оставя на някаква си празна скръб и понесе раздялата с мъжа си с истинско спартанско спокойствие. Дори нещо повече, самият капитан Родън беше много по-развълнуван, отколкото храбрата малка жена, с която си вземаше сбогом. Тя бе покорила тази груба натура; той я обичаше и обожаваше, отдавайки й всичкото почитание и възхищение, на което бе способен. Никога не бе изпитвал такова щастие, с каквото го бе дарила жена му през няколкото изминали месеца. Всички предишни удоволствия от конните състезания, от полковите гуляи, от лова и от игралната маса — всички по-раншни любовни авантюрки с разни продавачки и оперни балерини и другите подобни лесни завоевания на този тромав военен Адонис бяха съвсем блудкави в сравнение със законните съпружески удоволствия, на които се радваше напоследък. Тя винаги знаеше как да го забавлява и той намираше дома си и нейното общество хиляди пъти по-приятно от кое и да било място и компания, посещавани от него от детинството му насам. И той проклинаше миналите си лудории и разточителност, а най-вече се укоряваше за големите си дългове, които трябваше завинаги да останат като пречка за напредването на жена му в света. Той често пъшкаше над тях в среднощните си разговори с Ребека, макар че като ерген те никога не бяха му създавали безпокойства. Самият той бе поразен от това обстоятелство. «Дявол да го вземе — казваше той (или може би употребяваше някой още по-силен израз от простичкия си речник), — преди да се оженя, пет пари не давах какви полици подписвам и стига само Мойсей да чакаше или Леви да увеличаваше срока с още три месеца, продължавах да нехая. Но откакто се ожених, давам ти честна дума, че освен, разбира се, дето съм подновявал старите дългове дори не съм се докосвал до нови бланки за полици.»