Хари Потър и огненият бокал

Той продължи да разглежда картата, а Хари изгаряше от любопитство.

— Професор Муди — обади се пак той, — мислите ли… може ли това да има нещо общо… може би господин Крауч е разбрал, че нещо става…

— Какво нещо? — разко попита Муди.

Хари се двоумеше какво и колко да каже. Не искаше Муди да се досети, че той получава информация отнякъде извън замъка, защото можеше да се стигне до неудобни въпроси за Сириус.

— Не знам — промълви Хари, — но напоследък се случват едни такива неща, а? Пишеше и в „Пророчески вести“… за Черния знак на Световното, за смъртожадните и изобщо едни…

И двете очи на Муди се разшириха, макар че бяха толкова различни.

— Ти си умно момче, Потър — рече той. Магическото му око се обърна пак към Хитроумната карта. — И Крауч сигурно е обмислял тези неща — бавно продължи той. — Нищо чудно… напоследък наистина се носят странни слухове… подклаждани от Рита Скийтър, разбира се. Мнозина са се разтревожили, предполагам. — Мрачна усмивка разтегли кривата му уста. — А пък аз най-много от всичко мразя едно нещо — мърмореше той повече на себе си, отколкото на момчето, и магическото му око не се отместваше от долния ляв ъгъл на картата — смъртожаден, който се разхожда на свобода…

Хари го погледна втрещен. Дали Муди мислеше точно това, което Хари предположи, че е помислил?

— А сега аз теб ще те питам нещо, Потър — рече съвсем делово Лудоокия.

Сърцето на Хари трепна. Очакваше да се стигне и дотук. Сега Муди щеше да го разпитва откъде има картата, която бе крайно съмнителна магическа вещ… А историята за това, как бе попаднала в ръцете му, щеше да злепостави не само него, но и баща му, Фред и Джордж Уизли, а и професор Лупин, предишния им преподавател по защита срещу Черните изкуства. Муди размаха картата пред Хари и той събра сили…