Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Бинесман размаха тоягата си и пръстта се изсипа върху Габорн като дебела завивка.
Габорн притвори очи под пръстта и усети как напрежението се изцеди от мускулите му.
Отначало се уплаши, защото не знаеше дали ще може да диша, но след като задържа дъха си, разбра, че дишането не му е нужно. Дори дробовете му си почиваха и той лежеше, а топлият хумус пълнеше ушите му, притискаше гърдите и лицето му, запълваше празнините между пръстите му.
Скоро заспа и известно време сънува, че е зайка, излязла на пътя пред замък Силвареста — бягаше от някаква неизвестна опасност, за да стигне до сигурното убежище на дупката си. Зайката се шмугна под един храст боровинки и се втурна в хубавия тъмен лабиринт, в който се носеше силният мирис на зайчета.
Там, в самото дъно на лабиринта, намери своите малки — четири зайчета, родени само преди ден.
Бозките на зайката бяха натежали от мляко. Тя легна на хълбок, задъхана от усилието, и остави малките да се насучат, притиснали се плътно до нея.
И както си лежеше задъхана, зайката чу чародеят Бинесман да говори над леговището й. Дългите й уши щръкнаха и тя много ясно чу разговора въпреки тропота на конските копита по утъпкания черен път.
— Земята ни говори. Говори на теб и на мен.
— Какво казва? — попита самия себе си Габорн.
— Все още не знам — отвърна Бинесман. — Но точно така ми говори тя обикновено: в шумоленето на зайци и мишки, в криволичещия полет на птиче ято, в гъшите крясъци. Сега тя шепне и на Земния крал. Растеш, Габорн. Силите ти растат.
После конете се махнаха и зайката кротко се отпусна в дупката си. Притвори очи, докато малките сучеха, ушите й клепнаха и тя се захвана с една бълха на предната си лапа, която искаше да я ухапе.
„Глупави хора — помисли зайката. — Да не чуват гласа на Земята.“
В съня си Габорн пълзеше по горската шума, все едно че беше змия. Усещаше как хлъзгавите люспи по корема му му позволяват да се плъзга с лекота, все едно че пръстта беше лед.
Дългият му раздвоен език изплющя във въздуха и го опита. Надуши пред себе си козина и топлина: заек сред листата. Полежа за миг съвсем неподвижно; есенното слънце грееше ярко отгоре и той се наслади на последната топла прегръдка преди времето да захлади.
Нищо не помръдваше. Надушваше заек, но не виждаше нищо.
Шмугна се между дъбовите листа и най-сетне видя дупка — тъмна и примамлива. Изплющя с език и надуши малките зайчета в дупката.
Беше светло и зайците сигурно спяха. Много тихо той се плъзна надолу.
Чу над себе си тежкия тропот на конски копита и чародеят Бинесман да казва:
— Земята ни говори. Говори на теб и на мен.
Габорн попита:
— Какво казва?
— Не знам… все още — отвърна Бинесман. — Но точно така ми говори тя обикновено: в шумоленето на зайци и мишки, в криволичещия полет на птиче ято, в гъшите крясъци. Сега тя шепне и на Земния крал. Растеш, Габорн. Силите ти растат.
— Но аз не мога да чуя Земята — каза Габорн, — а толкова искам да й чуя гласа.
— Може би ако ушите ти бяха по-дълги — отвърна в съня чародеят. — Или ако ги опреш до земята.
— Да, точно това ще направя — възкликна Габорн.
Габорн остана да лежи, свит пред отвора на рова, и неволно се вслуша, напрегнал всички сили. Изплющя с дългия си раздвоен език и подуши зайчетата отпред.
В съня си Габорн крачеше през наскоро разорана нива. Почвата беше обърната и буците бяха разрохнати с брана. Оранта беше дълбока, почвата — добра.
Мускулите го боляха от дългите часове работа, но той надушваше идващите пролетни дъждове и бързо крачеше през нивата с подострената пръчка в ръка. С нея пробиваше малка дупка в пръстта и пускаше вътре по едно тежко семе, след което запушваше дупката с крак.
Трудеше се и пот се лееше от челото му.
Трудеше се, без да мисли за нищо, докато не чу един глас.
— Здравей!
Обърна се и погледна настрани от нивата. Там имаше каменна ограда, покрита с млади, нацъфтели врежове грах и с червените цветчета на утринничето. От другата страна на оградата стоеше Земята.
Земята бе приела формата на бащата на Габорн. Но бащата на Габорн приличаше на същество от пръст: пясък, глина, клони и листа заместваха човешката плът.
— Здравей — каза Габорн. — Надявах се да те видя отново.
— Винаги съм тук — рече Земята. — Достатъчно е да погледнеш в краката си и ще ме видиш.
Габорн продължи да работи, продължи да пуска тежки семена от джоба на палтото си и да крачи по нивата.
— Е — каза Земята, — значи не можеш да решиш дали днес да си ловец, или жертва, заекът или змията.
— А не съм ли и двете? — попита Габорн.