Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Чудно! Какво означава това едновременно появяване на този кораб и на френския благородник? — запита Тадео Моро. — Дали крал Хенри е загубил доброто си разположение към нас?
— За нищо на света, благородни приятелю — каза Силвио Зиани спокойно. — Вярвам, че ние отдаваме на тази случка по-голяма важност, отколкото заслужава! Негърът има право. В нощната тъмнина вие сте се измамили. Ако тия чужди мореплаватели са били действително Фалие и Оргосо, те нямаше да вдигнат така бързо котва. Хайде, черни дяволе! Остави ни сами! Ще те повикам, когато имам нужда — каза той на Горо.
Последният се поклони и изчезна също така безшумно, както бе дошъл. Но той остана до верандата, за да не кара новия си господар да чака в случай, че го повика.
Портежото бе отделено от балкона със стъклена преграда, зад която седяха двамата патриции между растенията и цветята.
Горо се увери, че никой не е в тая зала, доближи се до преградата, прилепи към нея ухото си и можа да чуе разговора, който двамата мъже водеха със снишен глас.
— Докладът на негъра разпръсква моя страх — каза началникът на карабинерите. — Едно нещо само ме безпокои и ме кара да се замисля.
— Какво желаете да кажете? — запита Тадео Моро.
— Тази подробност, която в палата Оргосо е говорена за майката на незаконнородения?
— И какво обезпокоително има в това? — запита Тадео Моро.
— Може би, Гвидо Оргосо, по някаква случайност да е узнал повече, отколкото трябва — каза Зиани загрижен.
— Защо се занимавате с такива мисли? — рече натъртено Моро. — Невъзможно е да се узнае каквото и да е за смъртта на сеньора Маринели.
— Не чу ли как негърът замеси тия две имена: палата Карманьола и Летиция Маринели?
— Той нищо не е разбрал от това замесване, благородни Зиани — отговори управителят.
— Може би тази камериерка е наивна и безобидна девойка, но Горо знае сигурно повече!
— Повтарям ви, че това е невъзможно! — отговори Тадео Моро с толкова снишен глас, че негърът, за да чуе, трябваше да подаде глава през отвора.
— Невъзможно е — продължи управителят. — През нощта, когато Летиция Маринели отиде в палата Карманьола по покана, само шест души се намираха там: Виторио Карманьола и неговата дъщеря, Томасо Дандоло и жена му, Марко Контарини и аз. Синьора Маринели бе седмата.
— Кой й даде отровната чаша? — попита капитанът на карабинерите.
— Дъщерята на Карманьола!
— Познаваше ли тя съдържанието на тази чаша?
— Съвсем не! Тя никога не е подозирала нищо!
— И никой от слугите, никой от домашните на къщата не я откри.
— Никой, мой благородни Зиани. Синьора Маринели, която беше едно притеснение за нас и която вдъхновяваше дожа, благодарение на властта, която упражняваше върху стареца, за неговите народополезни предприятия, изпразни чашата!
— Тя не подозря ли, не подуши ли нищо? — запита началникът на карабинерите, винаги недоверчив.
— Виното бе много хубаво и превъзходният му аромат не издаваше нищо от отровата — каза Тадео Моро. — Синьората го изпи, разговаря още малко с другите дами, после се прибра във вилата си на остров Сан Николо.
— На следния ден — продължи Зиани, — тя се разболя и умря. Ако този дяволски Оргосо се е заинтригувал за този случай и е бил обхванат от подозрения?
— Подозрения ли, благородни Зиани, подозрения ли? Ние нямаме обичай да се страхуваме от сенки! Синьората е мъртва!
— Обаче — каза Зиани, все още обезпокоен, — ако се направи аутопсия на трупа й, може да се намерят още следи от отровата!…
— Ние сме предвидили и това — отговори Тадео Моро със студена и победоносна усмивка. — Пренесена е на острова на гробовете и гробницата от Сан Николо. Гробницата на сеньора Маринели се намираше лесно, но сега има само една купчина пръст.
— Разбирам! Колко сте сръчен!
— Знаете, прочее, защо са ме избрали управител на Сан Марко!
— Да — подзе капитанът на карабинерите, — вие изпълнявате длъжностите на вашето високо звание с изумителна мъдрост.
— Успокоихте ли се сега, уважаеми Зиани? — подзе Моро.
— Да, малко — отговори великият капитан. — Ето още една тайна погребана завинаги. Обаче, внезапният вик, нададен тази вечер, още ме безпокои. Негърът трябва да ни достави някои осветления по тоя повод.
Горо, който подслушваше, изтегли главата измежду растенията.
Великият капитан стана и влезе в залата. Той забеляза негъра, сгушен в един ъгъл, преструвайки се, че спи.
— Ей, негре! — му извика Силвио Зиани. — Струва ми се, че спиш, юнако!
— Горо не спи, освен когато има време!
— Ела насам. Утре рано ще отидеш при моя ковчежник, който ще ти заплати стоте зекини, които заслужи!