Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Но аз мислех, че…
Той я стисна за врата и тя млъкна, изохка и измъкна тънка кама, но той бързо изви ръката й и й я взе. Тя се загърчи и се замята, но той притисна лицето й към масата и бузата й размаза още влажното мастило върху писмото до Педрон Ниал. Камата, забила се точно пред очите й, я накара да замръзне. Острието, разкъсало листа, бе закачило крачето на една мравка, която напразно се гърчеше да се освободи, също като нея.
— Ти си насекомо, Мили. — Гласът му излезе хриплив поради болката в главата му. — Време е да го разбереш. Едно насекомо е също като всяко друго, и ако едно не успее… — Очите й проследиха палеца му и когато той размаза мравката, тя потръпна.
— Живея, за да служа и да се подчинявам, господарю — изпъшка тя. Беше го казвала всеки път пред Стария Къли, когато ги виждаше заедно, но никога на него.
— И ще се подчиниш ето как… — Никой не оживяваше, ако откажеше да се подчини. Никой.
ГЛАВА 16
Докосване по бузата
Тарасинският палат бе истинска грамада от блестящ мрамор и бял гипс, с балкони, закрити с ажурни решетки от боядисано в бяло ковано желязо и оградени с колонади пасажи на цели четири етажа над улицата. Ята гълъби прелитаха около островърхите кули, покрити с яркочервени и зелени, проблясващи на слънцето керемиди. Високи снежнобели стъпала, широки цели десет разкрача, се издигаха в едната страна на площада Мол Хара към големите порти, резбовани на спирални шарки и покрити със златен варак.
Стражите, които се потяха под жаркото слънце пред портите, носеха позлатени ризници върху зелените си камизоли и торбести бели панталони с крачоли, затъкнати в тъмнозелени ботуши. На блестящите им златни шлемове бяха привързани със зелени връзки дебели усукани ивици бял плат, чиито краища висяха на гърбовете им. Дръжките на алебардите и каниите на дългите им ками и късите мечове блестяха в позлата. Гвардейци, натъкмени за зрелище, не за битка. Но когато Мат изкачи и последното стъпало, можа да види мазолите по ръцете на мечоносците. Винаги досега беше влизал в палата през някоя от конюшните — поне за да огледа дворцовите коне, но този път щеше да влезе като истински лорд.
— Светлината да благослови всички тук — поздрави той офицера им, мъж не много по-възрастен от самия него. Ебударците много държаха на учтивостта. — Дошъл съм да предам съобщение за Нинив Седай и Елейн Седай. Или да им го предам лично, ако са се върнали.
Офицерът го изгледа, след което погледна вцепенен към стълбището. Златните връзки на островърхия му шлем издаваха някакъв ранг, но какъв точно — Мат не знаеше, и мъжът държеше вместо алебарда златна пръчка с остър връх и кука под него. Ако можеше да се съди по изражението му, никой досега не се беше изкачвал по парадното стълбище и не се бе обръщал към него по този начин.
Той изгледа палтото на Мат и видимо се умисли, но накрая явно реши, че не може да му каже да се маха, въздъхна, измърмори в отговор някакъв благослов и попита Мат за името му, след което отвори малка вратичка в едно от големите крила и го вкара в огромното преддверие, обкръжено от пет балкона с каменен парапет под купол, изрисуван като небе — в смисъл с облаци и слънце.
Гвардеецът щракна с пръсти и отнякъде изникна млада слугиня в бяла рокля, набрана високо на единия хълбок и показваща отдолу зелени фусти, с извезания на лявата гръд герб с Котвата и Меча. Късо подстриганата й черна коса ограждаше симпатично лице с нежна като коприна кожа с маслинен цвят, а ливреята й беше срязана в тясно и дълбоко деколте, обичайно за всички жени в Ебу Дар, с изключение на благородничките. Този път обаче Мат почти не обърна внимание на всичките тези подробности. Когато тя изслуша искането му, големите й черни очи се ококориха още повече. Айез Седай не че се радваха чак на лоша слава в Ебу Дар, но повечето ебударци предпочитаха да избягват всякакви срещи с тях.
— Да, Лейтенант на меча — отвърна тя и се поклони. — Разбира се, Лейтенант на меча. Ще благоволите ли да ме последвате, милорд? — Той благоволи, естествено.
Колкото сияеше в бяло Ебу Дар отвън, толкова дивашки бяха цветовете вътре. Широкият коридор като че ли беше дълъг цели мили и ако на влизане високият таван беше син, а стените жълти, то по-нататък стените ставаха бледочервени, а таванът зелен, като цветовете се меняха след всеки завой в комбинации, които можеха да замаят очите на всекиго, освен на някой Калайджия. Ботушите на Мат тропаха силно по подовите плочки, подредени във фигури от по три и повече цвята, с формата на ромбове като огромни диаманти, на звезди и на триъгълници. Навсякъде, където коридорите се пресичаха, имаше мозайка от малки плочици, на сложни извивки, спирали и кръгове. Копринени пана по стените показваха морски сцени, сводести ниши криеха изящно резбовани кристални купи и фини статуетки от жълт порцелан на Морския народ, които можеха да донесат добри пари на всяко тържище. Тук-там притичваха забързани слуги със сребърни или златни подноси.