Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Занесе тялото до хълма, където се помещаваше криптата на „Плезантвю“ (стоманените плъзгащи се врати й придаваха вид на гараж за две коли). Имаше само един начин да се изкачи на хълма, заедно с двайсеткилограмовия си пакет, тъй като вече не разполагаше с въже (за миг съжали, че е побързал да го разреже, сетне си каза, че с тюхкане няма да стигне доникъде) и той се приготви да действа. Засили се и силно приведен изтича по склона. Инерцията го изведе почти до върха, но в последния момент краката му се подхлъзнаха върху влажната трева; когато започна да се плъзга назад, с все сила запрати нагоре пакета, който се приземи почти на върха на хълма. Луис се изкатери догоре на четири крака, внимателно се огледа и след като не забеляза нищо подозрително, облегна върху оградата увитото в брезент тяло на Гейдж. Сетне се върна за инструментите си.
Отново изкачи височината, навлече ръкавиците и постави фенерчето, кирката и лопата до пакета, после седна на земята, облегна се на оградата, сложи ръце на коленете си и си позволи да си отдъхне за няколко секунди. Новият дигитален часовник, който Рейчъл му беше подарила за Коледа, показваше два и една минута.
След пет минути се изправи — чувстваше се отпочинал — и хвърли бела през оградата. Чу го как приглушено тупна на тревата. Опита се да напъха фенерчето в панталоните си, но не успя. Пусна го между две железни пръчки и наостри уши, докато то се търкаляше надолу по хълма, с надеждата, че няма да се удари в някой камък и да се счупи. В този момент съжали, че не се бе сетил да вземе огромна раница, каквато носят на гърба си младежите, тръгнали на автостоп.
Извади ролката с лейкопласт от джоба на якето и прикрепи острието на кирката към брезентовия пакет. Продължи да омотава с лейкопласта двете страни на острието и пакета под него, докато употреби цялата ролка, сетне я пъхна в джоба си. Вдигна вързопа, прехвърли го през оградата (гърбът му ожесточено запротестира; Луис подозираше, че болките ще го измъчват поне седмица след нощната му разходка) и го пусна от другата й страна. Потръпна, когато го чу как се удари в земята.
Преметна единия си крак през оградата, улови се за два декоративни шина и прехвърли и другия крак. Плъзна се надолу, като впиваше краката си в земята между пръчките на оградата и скочи на земята. Озова се в подножието на хълма и слепешком заопипва из тревата. Моментално се натъкна на бела — колкото и слаба да бе светлината, процеждаща се през листата на дърветата, все пак хвърляше отблясъци върху острието на инструмента. За сметка на това, доста се измъчи, докато открие фенерчето — къде ли се бе изтъркаляло? Залази на четири крака; докато задъхано ровеше из гъстата трева, дочу силното туптене на сърцето си.
Най-сетне забеляза тъмните очертания на фенерчето, което се бе изтъркаляло на около два метра от мястото, където го бе пуснал. Подобно на хълмчето, което замаскираше криптата, правилната му форма се оказа издайническа. Луис го сграбчи, прикри с длан крушката му и натисна бутона. Дланта му се освети и той побърза да изключи фенерчето — явно не се бе повредило при падането.
Сетне разряза с джобното си ножче лейкопласта, с който бе прикрепил кирката към брезентовия пакет, взе инструментите и се насочи към дърветата, които обграждаха поляната. Застана под най-високото от тях и внимателно огледа „Мейсън стрийт“ и в двете посоки. Улицата беше напълно пуста. В далечния й край светеше само един прозорец — изглеждаше като златисто квадратче среднощната тъмнина. Безсъмнено там живееше човек, страдащ от безсъние или инвалид.
Луис напусна скривалището си и с бързи крачки тръгна по тротоара, като с мъка се въздържаше да не затича. След мрака на гробището, светлината на уличните лампи му се струваше прекалено ярка. Чувстваше се безкрайно уязвим, застанал само на няколко крачки от второто по големина гробище в Бангор, стиснал в ръцете си кирката, бела и фенерчето. Ако го съгледаше, дори най-големият тъпанар би се досетил каква я е свършил.
Побърза да пресече улицата, токовете на обувките му затракаха по асфалта. Комбито му се намираше на петдесетина метра, но на Луис му се стори, че разстоянието е най-малко петдесет километра. Облян в пот, той тръгна към колата, като непрекъснато се ослушваше за приближаваща кола, за чужди стъпки или за отварянето на някой прозорец.