Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— Точно така — промълви Рейчъл, която вече обмисляше предложението на служителката. — Имате право — това е единственото, което ми остава. Смятате ли, че някоя от агенциите на територията на летището разполага със свободна кола?
— О, не се притеснявайте — отвърна младата жена и се засмя. — Винаги имат свободни коли, стига летището да не е затворено поради мъгла. Което се случва почти непрекъснато.
Но Рейчъл вече не я слушаше, а мислено изчисляваше шансовете си.
Дори да кара с убийствена скорост по магистралата, никога няма да пристигне навреме в Портланд, за да се качи на самолет за Бангор. Налагаше се да измине целия път с кола. Колко ли време ще й отнеме? Зависи от разстоянието. Внезапно в ума й проблесна цифрата четиристотин. Може би Джъд бе споменал, че разстоянието между двата града е четиристотин километра. Едва ли ще успее да тръгне до дванайсет и половина, но ще пътува само по магистралата. Надяваше се, че ще успее да се движи със средно сто километра в час, без да я глобят за превишаване на скоростта. В такъв случай пътуването,ще й отнеме максимум четири часа. Навярно ще й се наложи да спре, за да отиде до тоалетната и въпреки че в момента изобщо не й се спеше тя познаваше добре възможностите си и знаеше, че по-късно положително ще има нужда от голяма чаша силно кафе. Но при всички случаи щеше да пристигне в Лъдлоу преди зазоряване.
Обмисляйки плана си, Рейчъл се отправи към стълбата — бюрата за наемане на коли се намираха на долния етаж.
— Дано да успеете, госпожо — извика след нея младата жена от охраната. — И умната.
— Благодаря — отвърна Рейчъл и си помисли, че поне този път щастието трябва да й се усмихне.
51
Ужасна воня го удари в носа. Луис машинално се отдръпна, стори му се, че ще се задуши. Застана на ръба на гроба и се опита да си поеме дъх. В мига, когато си помисли, че е овладял спазмите в стомаха си, от устата му като фонтан изригна безвкусната храна, която си бе поръчал в „Хауърд Джонсън“. След като повърна, задъхано притисна чело към влажната земя, и зачака пристъпът да премине. Сетне стисна зъби, измъкна фенерчето изпод мишниците си и го насочи към отворения ковчег.
Обзе го неописуем ужас… Всъщност не беше точно ужас, а чувство, подобно на религиозен страх, който човек изпитва, когато сънува най-страхотните кошмари, които при събуждането се заличават от паметта му.
Главата на Гейдж беше изчезнала.
Луис се разтрепери така неудържимо, че трябваше да хване фенерчето с две ръце, подобно на полицай, който тренира стрелба с пистолет. Въпреки това, светлината продължи да подскача нагоре-надолу и едва след няколко секунди отново успя да насочи тънкия лъч към ковчега.
„Невъзможно е — каза си той. — Запомни, че онова, което виждаш, е абсолютно невъзможно.“
Освети с фенерчето сантиметър по сантиметър трупа на сина си, като започна от краката. Видя новите му обувки, панталоните на костюма, сакото (О, Господи, не е ли абсурдно двегодишно дете да носи костюм), ризата отворена на врата и…
От гърлото му се изтръгна звук, който по-скоро беше яростен вик, отколкото стон. При мисълта, че Гейдж е мъртъв, отново изпита безумен гняв, който измести свръхестествените му страхове и гласа на здравия разум, нашепващ му, че се намира на невидимата граница, разделяща го от лудостта.
Бръкна в задния си джоб и измъкна носна кърпа. Хвана фенерчето с една ръка, застана на ръба на гроба и се наведе напред така, че за малко щеше да се изтърколи в дупката. Ако в този миг бетонният капак паднеше върху него, положително щеше да му строши врата. Луис нежно избърса с кърпата си мъха, който покриваше лицето на Гейдж. Тъмният му цвят създаваше илюзията, че главата на детето липсва.
Въпреки че беше влажен, мъхът се изтри лесно, като пяна. Трябваше да го предвиди: в деня на погребението валеше дъжд, а бетонният сандък, в който беше поставен ковчега не беше херметически затворен. Насочи фенерчето надолу и забеляза, че ковчегът лежи в плитка локва. Отстрани с кърпата остатъците от лепкав мъх и видя лицето на сина си. Човекът от моргата явно е знаел, че ковчегът няма да се отваря след толкова ужасна катастрофа, но все пак беше положил максимални усилия — хората от неговата професия винаги бяха изключително старателни. Гейдж приличаше на лошо гримирана кукла. На места главата му беше страхотно издута. Очите му бяха хлътнали дълбоко под затворените клепачи. От устата му се подаваше нещо белезникаво, подобно на език на албинос. Отначало Луис си помисли, че човекът от моргата е прекалил с балсамиращата течност. В повечето случаи беше трудно да се прецени какво количество е необходимо, особено при децата, и често инжектираха прекалено голяма доза.