Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Изведнъж осъзна, че онова, което се подава от пустата на сина му, не е засъхнала балсамираща течност, а памук. Луис побърза да го измъкне. Устните на Гейдж, които изглеждаха странно отпуснати и прекалено тъмни, се затвориха с едва доловим звук: „Плип!“ Луис хвърли памук на дъното на гроба. Той заплува на повърхността на локвата и проблесна с противна белота сред мрака. Сега едната буза на Гейдж беше хлътнала, като на старец.
— Гейдж! — прошепна Луис. — Сега ще те измъкна оттам, съгласен ли си?
Молеше се да не му попречат, да не бъде изненадан от пазач, който прави редовната си обиколка на гробището или от когото и да било. Но вече не се боеше от това, че ще го заловят; знаеше, че ако лъчът на нечие фенерче го освети, докато, стъпил в гроба, се занимава със зловещата си работа, без колебание ще сграбчи лопатата с извито и нащърбено острие и ще пукне черепа на натрапника.
Пъхна ръцете си под тялото на Гейдж; малкият труп се поклащаше в ръцете му като някое мекотело и изведнъж в ума му проблесна ужасяваща мисъл: когато го вдигне, тялото на Гейдж ще се разпадне. Ще открият Луис в дъното на гроба, стъпил от двете страни на бетонната рамка, притиснал към гърдите си останките от мъртвото тяло на сина си, докато от гърлото му се изтръгват неистови писъци.
„Хайде, страхливецо, довърши си работата!“
Улови Гейдж под мишниците и без да обръща внимание на покриващата го воняща плесен, го измъкна от ковчега, както много пъти го бе изваждал от ваничката му. Главата на детето се отпусна назад и на Луис отново му се повдигна, когато забеляза шевовете във формата на полумесец, които прикрепяха главата на Гейдж към раменете му.
Задъха се, отново му се повдигна от ужасната миризма и от усещането, предизвикано от трупа на сина му, който лежеше в ръцете му като някое мекотело. Въпреки това, с последни сили, измъкна Гейдж от ковчега. Най-сетне се озова седнал на ръба на гроба, поставил трупа на коленете си, спуснал крака в дупката; лицето му бе тъмнолилаво, хлътналите му очи представляваха две черни ями, а обтегнатите му в ужасяваща гримаса устни потръпваха от мъка и от жалост.
— Гейдж — прошепна той, притиснал момчето до гърдите си и го залюля. Пръстите му докоснаха косата на Гейдж, която вече не беше мека и пухкава, а безжизнена като телена жица. — Гейдж, всичко ще се оправи, кълна се. Всичко ще се оправи, всичко ще свърши още тази нощ, о, Гейдж, моля те! Обичам те, Гейдж, татко те обича!
Луис продължи да люлее своя син.
В два и четвърт вече бе готов да напусне гробището. Всъщност изваждането на тялото се бе оказало най-мъчителната фаза от цялата операция — в този момент умът му наистина приличаше на откъснал се от кораба астронавт, който напосоки се носи из вселената. Преди да тръгне, спря да отдъхне — усещаше страхотни болки в гърба, преуморените му мускули се гърчеха и подскачаха. Постепенно силите му се възвърнаха, почувства, че е в състояние да извърви обратния път и да стигне докрай.
Постави тялото на Гейдж върху брезента и го нави на руло, което прикрепи с дълги парчета лейкопласт. След това разряза въжето и завърза двата края на рулото, което заприлича на навит килим. Постави капака на ковчега, замисли се, отвори го и сложи в него лопатата с изкривеното острие. Нека остане за спомен в „Плезантвю“, вместо сина му. Затвори ковчега и внимателно спусна върху него едната част от бетонния капак. По-лесно бе да блъсне другата част в гроба, но се боеше да не се счупи с трясък. След моментно колебание, прекара колана си през металните халки и леко спусна бетонното парче на мястото му. Сетне запълни дупката с помощта на бела. Очевидно, изкопаната пръст нямаше да му стигне за запълване на гроба, който скоро щеше да хлътне и може би щеше да направи впечатление на някого. А може би няма? Може би онзи, който го забележи, няма да му обърне внимание? Луис нямаше време да мисли или да се притеснява за това — предстояха му много задачи. Още не се бе заловил за „черната работа“, а се чувстваше адски уморен.
„Хей, хей, всички дружно да вървим.“
— Правилно — промърмори той. Вятърът прошумоля в храсталаците зад гърба му и той разтревожено се огледа. Остави до пакета бела, кирката (която тепърва щеше да използва), ръкавиците и фенерчето. Изкушаваше се да използва фенерчето, но не го направи. Сетне се изправи и тръгна към оградата. След пет минути се озова на мястото, откъдето беше тръгнал. Колата му все още беше паркирана до отсрещния тротоар. Беше толкова близо и същевременно толкова далеч.