Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Навярно щеше да успее, но автобусът, който се движеше между терминалите на летището „Лоуган“ закъсня. Докато стоеше на спирката, Рейчъл усети, че я обзема паника; пристъпваше от крак на крак, сякаш й се ходеше до тоалетната и непрекъснато местеше от рамо на рамо сака, който й бе дала майка й.
В единайсет и двайсет и пет все още нямаше и следа от автобуса — тогава Рейчъл се спусна да бяга. Обувките й бяха със сравнително ниски токове, но се оказаха изключително неподходящи за спринтиране. В един миг усети, че си е навехнала глезена, спря за секунда, изу си обувките и хукна по чорапи. Тичешком премина покрай терминалите на „Алегани“ и „Истърн Еърлайнс“, дишаше трудно и изпитваше страхотна болка в хълбока. Все повече се задъхваше, вече й пареше в гърлото, болката в хълбока й ставаше непоносима, но тя продължаваше да тича. Мина покрай международния терминал и най-сетне забеляза триъгълната емблема на „Делта“. Втурна се през вратата, за малко не изпусна едната си обувка, но успя да я хване във въздуха. Беше единайсет и трийсет и седем.
Един от дежурните служители вдигна очи към нея.
— Полет 104 — задъхано произнесе Рейчъл. — За Портланд. Замина ли вече?
Служителят хвърли поглед към контролния монитор.
— По принцип е още тук — отвърна той, — но от последното повикване на пътниците минаха пет минути, ще позвъня и ще предупредя да ви изчакат. Имате ли багаж?
— Не — задавено извика Рейчъл и отметна влажната си от пот коса от очите. Сърцето й биеше лудо.
— В такъв случай не чакайте, докато се обаждам. Обещавам, че ще го направя, но ви съветвам да си плюете на петите.
Но Рейчъл вече не можеше да тича със същата скорост — все пак се постара да последва съвета на служителя. Ескалаторът не работеше нощем и тя се изкачи по стълбата, като взимаше по две стъпала наведнъж; в устата си усещаше вкус на медни стърготини. Когато стигна до контролния пост, хвърли сака си на жената от охраната, която стреснато я изгледа, и зачака той да се появи на конвейерната лента след прегледа в кабинката с рентгенови лъчи, като нетърпеливо свиваше и разпускаше пръстите си. Щом видя сака, тя го сграбчи за дръжката и отново побягна. Чантата летеше зад нея и силно се удряше в хълбока й.
Докато тичаше, Рейчъл вдигна очи към един от контролните монитори.
ПОЛЕТ 104 ПОРТЛАНД ИЗЛ. 11.25 НА ИЗХОД 31 ГОТОВ ЗА ИЗЛИТАНЕ.
Изход 31 се намираше в далечния край на коридора. В мига, когато очите й се откъснаха от екрана, думите ГОТОВ ЗА ИЗЛИТАНЕ, се смениха с премигващи букви, които изписаха думата ИЗЛИТАЩ.
От гърдите на Рейчъл се изтръгна отчаян вик и някаква негърка, която тъкмо повдигаше сина си към фонтанчето на чешмата, стреснато я изгледа. Рейчъл се озова на изхода точно в миг, когато служителят, натоварен с изпращането на пасажерите, прибираше подвижния надпис, който гласеше: ПОЛЕТ 104 БОСТЪН — ПОРТЛАНД 11.25.
— Замина ли самолетът? — невярващо запита тя. — Наистина ли замина?
Служителят съчувствено я изгледа.
— Да, госпожо, съжалявам, но самолетът излезе на пистата за рулиране в единайсет и четирийсет. Борихте се мъжката, ако така мога да се изразя. Но това едва ли ще ви послужи за утеха.
Младият човек посочи към огромните прозорци и Рейчъл съгледа голям Боинг 727 с емблемата на „Делта“, който, приличен на Коледна елха със запалените светлини, се отдалечаваше към края на пистата.
— Господи, не ви ли предупредиха, че идвам? — извика тя.
— Да, но когато ми позвъниха, самолетът вече рулираше. Ако го върнех щях да предизвикам страхотна бъркотия на писта номер трийсет, а пилотът щеше да ми скъса задника — да не говорим за стотината пасажери на борда. Наистина съжалявам. Ако бяхте дошла четири минути по-рано…
Рейчъл му обърна гръб и се отдалечи, без да го изслуша докрай. Преди да стигне до контролния пост усети, че й прилошава. Олюлявайки се, влезе в чакалнята на друга аеролиния и седна на пейката, докато й премина. Отново нахлузи обувките си, като преди това измъкна смачкан фас, който бе прилепнал към стъпалото й през скъсания чорап. „Краката ми са мръсни, но хич не ми пука“ — помисли си тя. Изправи се и тръгна обратно към централната зала.
Служителката от охраната я изгледа със съчувствие.
— Изпуснахте го, а?
— Така изглежда — въздъхна Рейчъл.
— За къде трябваше да заминете?
— За Портланд. А оттам — за Бангор.
— Добре, щом толкова бързате, защо не наемете кола? При нормални обстоятелства щях да ви препоръчам да преспите в хотела до летището, но на вас ви личи, че трябва да заминете.