Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Когато най-сетне се добра до комбито, облегна върху него кирката и бела и с треперещи пръсти затърси ключовете си. Нямаше ги. Претърси и двата си джоба, но ключовете ги нямаше — лицето му отново се ороси от пот. Сърцето му лудо заподскача в гърдите, той стисна зъби, опитвайки се да преодолее паниката, която го обземаше.
Най-вероятно ги бе изгубил, когато падна на земята, след като скочи от склона и си удари коляното в надгробния паметник. Навярно сега се търкаляха из тревата. Едва бе успял, да си намери фенерчето сред гъстата трева, така че вероятността да открие ключовете беше равна на нула. Край на всичко! Съвсем дребна неприятност, която слагаше край на надеждите му.
„Почакай, почакай още секунда! Отново претърси джобовете си. Монетите са тук — щом не си ги загубил, значи не си си загубил и ключовете.“
Бавно и методично претърси джобовете си, извади монетите и дори преобърна джобовете наопаки.
От ключовете нямаше и следа.
Луис се облегна върху колата, като се питаше какво да прави. Навярно би могъл да се прехвърли обратно през оградата. Ще вземе фенерчето, ще остави трупа на сина си там, където е и ще прекара остатъка от нощта в напразно търсене на…
Изведнъж в разума му проблесна светлина.
Наведе се и погледна към кормилото. Ключовете висяха на таблото.
От устните му се изтръгна сподавен стон, той тичешком заобиколи колата, отвори предната врата и ги сграбчи. Внезапно си припомни Карл Малдън, нахлупил на главата си старомодната шапка, на смешното му лице с голям картоф като нос е изписано бащинско изражение, докато произнася предупреждението на „Американ Експрес“ до всички автомобилисти в Америка: „Затваряйте си добре колите и не си забравяйте ключовете. Не подтиквайте добрите момчета към лоши дела!“
Луис мина отзад и отвори багажника. Прибра кирката, бела и фенерчето и с трясък го затвори. Направи няколко крачки по тротоара и си спомни за ключовете — този път ги беше забравил на ключалката на багажника.
„Тъпак такъв — смъмри се той. — Ако продължаваш да се държиш толкова глупаво, по-добре се откажи.“
Върна се и прибра ключовете.
Взе Гейдж в прегръдките си и се отправи обратно към „Мейсън Стрийт“. В този момент отнякъде се разнесе лаят на куче. Всъщност животното не лаеше, а виеше и прегракналият му вой изпълни цялата улица. ААААУУУУ!
Луис се скри зад едно от дърветата, като се питаше какво да прави и как ще се развият събитията. Беше сигурен, че след малко ще светнат лампите във всички къщи.
Всъщност светна само една лампа — над страничния вход на къщата, намираща се срещу дървото, в сянката, на което се криеше Луис. След миг се разнесе прегракнал глас:
— Млъквай, Фред.
— АААААААУУУУУ. ААААААААУУУУ! — отвърна Фред.
— Сканлон веднага го накарай да млъкне или ще извикам полиция — обади се друг глас и Луис изплашено подскочи.
Гласът идваше от същата страна на улицата, където се криеше той и която до този момент изглеждаше напълно безлюдна и пуста. Внезапно осъзна, че е заобиколен от стотици очи, а проклетото куче нападаше единствения му съюзник — съня. „Да пукнеш дано, Фред“ — помисли си той.
Фред поде нова ария. Изви високо ааааа, но преди да завърши с ууу, изплющя шамар, последван от жалостно скимтене.
Възцари се тишина. След няколко секунди се чу затръшване на врата. Светлината над страничния вход на къщата, където живееше Фред, угасна.
Инстинктът подсказваше на Луис да остане още няколко минути сред сенките. Безсъмнено бе по-разумно да изчака, докато хората заспят, но и без това беше загубил прекалено много време.
— Да вървим — промърмори той.
Прекоси улицата, притиснал брезентовия пакет до гърдите си и успешно се добра до колата. Фред мълчеше. Луис облегна вързопа върху лявата си ръка, а с дясната извади ключовете и отвори багажника.
Тялото на сина му не се побираше вътре.
Той опита да го постави хоризонтално, вертикално и диагонално, но напразно — багажникът на комбито се оказа прекалено малък. Разбира се, можеше да свие пакета и насила да го смести вътре (Гейдж едва ли щеше да има нещо против), но сърце не му даваше да го стори.
„Божичко, помогни ми, трябва да изчезна оттук, не бива да злоупотребявам с късмета си.“
Стоеше на тротоара, прегърнал тялото на сина си и не знаеше какво да прави. Внезапно дочу мотора на приближаваща се кола, отвори предната врата и настани пакета на седалката до шофьора, като го преви на две места, където смяташе, че се намират коленете и кръста на Гейдж.