Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
… и ето че евреинът-вехтошар се приближава до мене и казва:
„Има нещо, каквото никога не виждал. Виждаш тези картички? На тях са изрисувани жени по бански костюми, но щом потъркаш с мокър парцал, ще…“
Главата на Джъд клюмна. Брадичката му бавно се отпусна върху гърдите.
„… ще ги видиш голи-голенички, като от майка родени. Ама щом изсъхнат, отново се явяват с бански костюми! И това не е всичко! Имам и…“
Докато разказва забавната си история, Рене Мишо усмихнато се привежда и Джъд взима бутилката… усеща я в ръката си и пръстите му машинално се свиват във въздуха.
Цигарата му бавно догаря, сетне пада в пепелника и угасва. Сега на мястото й остава само пепел, все още запазила формата на цигарата.
Джъд заспива.
Четирийсет минути по-късно, когато стоповете на комбито проблеснаха като алени пламъчета от другата страна на пътя и Луис подкара по алеята, водеща към гаража, Джъд не чува и не усеща нищо. Спи непробудно, също като Петър през нощта в Гетсиманската градина, когато римските войници отвели скитника, на име Исус.
53
Луис намери нова ролка лейкопласт в чекмеджето на кухненския шкаф, както и навито на руло въже, тикнато в ъгъла на гаража, до гумите с големи грайфери, които използваше през зимата. С помощта на лейкопласт прикрепи една към друга кирката и лопатата, а от въжето измайстори нещо като презрамка.
Ще носи сечивата на гърба си, а Гейдж — на ръце.
Преметна въжето през рамо, отвори вратата на комбито и измъкна увитото в брезент тяло. Гейдж беше много по-тежък от Чърч. Имаше опасност да пълзи, когато се добере до гробището на микмаките, а отгоре на всичко му предстоеше да изкопае гроб в каменистата, безплодна почва.
Е, все някак си ще се справи.
Луис Крийд тръгна към вратата на гаража; преди да излезе, с лакът натисна бутона и изгаси осветлението, сетне за миг застана на мястото, където асфалтът граничеше с поляната. Пред себе си виждаше пътечката, водеща към Гробището за животни; различаваше я ясно сред мрака, защото ниската трева, която растеше по нея, сякаш излъчваше сияние.
Силният вятър го тласна назад и вкопчи ледените си пръсти в косата му. За миг Луис усети как в душата му се надига забравеният детински страх от тъмнината, който го накара да се почувства безпомощен и незначителен. Нима наистина възнамерява да навлезе в гората, притиснал трупа до гърдите си и да върви под сенките на дърветата, превиващи се от бурния вятър? При това този път беше сам.
„Не се замисляй. Просто го направи!“
И Луис тръгна.
Когато, двайсет минути по-късно, се озова в Гробището за домашни любимци, ръцете и краката му трепереха от умора и той задъхано се отпусна на земята, като постави пакета на коленете си. Остана така още двайсетина минути, почти задрямал; вече не се боеше от нищо — умората като, че бе прогонила страха му.
После бавно се изправи, убеден, че не ще успее да изкачи преградата от мъртви дървета, въпреки че замаяното му съзнание му подсказваше, че поне трябва да опита. Струваше му се, че мъртвото тяло на сина му тежи не двайсет, а сто килограма.
Но и този път магията подейства. Луис имаше чувството, че си припомня отдавна забравен сън или по-точно — че отново го изживява. Когато постави крака си върху първия изгнил дънер, отново го обзе странното еуфорично чувство, подобно на екзалтация. Умората не го напусна, но сега бе поносима.
„Върви след мен. Върви след мен и не поглеждай надолу, Луис. Не се колебай и не свеждай очи. Знам пътя, но трябва да се движим бързо и уверено.“
Бързо и уверено — точно както Джъд бе измъкнал жилото на пчелата.
„Знам пътя.“
„Но всъщност има само един път, който води към гробището — помисли си Луис. — Преградата от мъртви дървета или ти позволява да я преминеш, или не.“ Спомни си как веднъж безуспешно се бе опитал да я премине. Този път го стори бързо и уверено, както през нощта, когато Джъд му показваше пътя.