Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Затвори вратата, тичешком се върна и заключи багажника. Колата, която се носеше по улицата, успоредна на „Мейсън Стрийт“ профуча през кръстовището и Луис дочу виковете на пътниците в нея, които явно си бяха пийнали порядъчно. Седна зад волана на комбито и запали мотора. Когато посегна към ключа за фаровете, изведнъж го осени ужасяващата мисъл. Ами ако е поставил Гейдж наопаки, ако е извил коленете му в обратна посока и сега затворените му очи са обърнати към задното стъкло, вместо по посока на движението.
„Няма никакво значение! — пискливо запротестира умореният му разум. — Синът ти е мъртъв, разбираш ли? За мъртвите няма значение посоката на движението!“
„Напротив — има значение. Това там е Гейдж, а не куп стари пешкири!“
Пресегна се и внимателно заопипва под брезента, също като слепец, който се опитва да различи някакъв предмет по формата му. Най-сетне пръстите му докоснаха някаква издатина, която безсъмнено беше носът на Гейдж — слава Богу, беше поставил тялото на сина си правилно.
Едва тогава включи комбито на скорост и потегли към Лъдлоу, като си мислеше, че пътуването ще му отнеме минимум двайсет и пет минути.
52
В един след полунощ, звънът на телефона наруши тишината в празната къща на Джъд Крендъл и го изтръгна от дрямката му. Старецът неусетно се бе унесъл. Сънуваше, че е двайсет и тригодишен и седи на пейката в кантона на железопътната компания „Бангор Арустук“ заедно с двама други железничари, Джордж Чаплин и Рене Мишо. Тримата си подават от ръка на ръка бутилка „Джорджия Чарджър“, уиски контрабандно производство; върху бутилката се мъдри отлично фалшифициран печат на данъчните власти. Навън североизточният вятър е прераснал в ураган и воят му заглушава всичко наоколо, включително тракането на колелата на преминаващите влакове. Тримата са се настанили около тумбестата печка, отпиват от бутилката и наблюдават припламването на въгленчетата зад мътното стъкло и жълтеникавите им отблясъци върху пода, и си разказват истории, които мъжете ревниво съхраняват години наред, подобно на деца, които крият под леглата своите „съкровища“, и ги изваждат на бял свят в нощи като тази. Историите им приличаха на въгленчетата в печката: черни, с гореща сърцевина, обгърнати от раздухваните от вятъра пламъци. Джъд е двайсет и три годишен, Норма — жива и здрава (въпреки че сега безсъмнено е сама и си е легнала; едва ли очаква съпругът й да се прибере в такава бурна нощ), а Рене Мишо разказва за някакъв еврейски вехтошар от Бъкспорт, който…
В този миг телефонът иззвъня. Джъд се сепна и подскочи в креслото, сетне се намръщи, защото вратът му се беше схванал. Стори му се, че върху него е паднала огромна тежест и невесело си помисли, че времето, което го разделяше от двайсет и третата му годишнина — дългите петдесет и седем години — изведнъж се бяха стоварили върху раменете му. Веднага след това си каза: „Беше заспал, момчето ми. Много добре пазиш железопътната линия, няма що! И то точно тази вечер, когато трябва да си особено бдителен!“
Старецът с мъка се изправи — болките в гръбнака му бяха непоносими — и се запъти към телефона в съседната стая.
Обаждаше се Рейчъл.
— Ало, Джъд. Луис прибрали се?
— Не — отвърна Джъд. — Откъде се обаждаш? Струва ми се, че си наблизо.
— Точно така — отвърна младата жена и въпреки че гласът й прозвуча съвсем ясно, Джъд дочу глухо бучене по линията, предизвикано от вятъра, който люлееше жиците, свързващи мястото, откъдето се обаждаше Рейчъл, с Лъдлоу. Да, тази нощ вятърът беше много силен. Воят му неизменно предизвикваше в Джъд представата за хор от мъртъвци, който се намира прекалено далеч, за да се различат думите на песента, която изпълняват.
— Обаждам се от Бидърфорд — обясни Рейчъл. — Намирам се на автомагистрала 95, на трийсетина километра от Портланд.
— Бидърфорд! — възкликна Джъд.
— Не можах да остана в Чикаго. Онова, което накара Ели да изпадне в истерия… започна да завладява и мен. И ти го чувстваш — усещам го по гласа ти.
— А-ха — рече Джъд, извади цигара и я тикна в ъгълчето на устата си. Драсна клечка кибрит в нокътя на палеца и се загледа в пламъчето. Ръката му трепереше. Никога не му се беше случвало — или поне преди да започне този кошмар. Отново дочу зловещия вой на вятъра, конто сякаш сграбчи къщата в шепата си и я разтърси.
„Силата му расте. Чувствам го.“
Незнаен страх, крехък като кристал, прониза старите му кости.
— Джъд, моля те, кажи ми какво става.
Безсъмнено Рейчъл имаше право или по-точно — трябваше да научи какво става. И той възнамеряваше да й разкрие тайната. Навярно след време ще й разкаже цялата история. Ще й обясни как брънка по брънка е била изкована веригата. Инфаркта на Норма, смъртта на котарака, въпросът на Луис (Дали някога са погребвали човек тук?), смъртта на Гейдж… и последната брънка, която най-вероятно Луис изковаваше в момента. Да, ще разкаже всичко на Рейчъл. Но не сега и не по телефона.