Гробище за домашни любимци

— Моля те, кажи ми го веднага — настоя Рейчъл.

— Съжалявам, но не мога да говоря по телефона. А сега тръгвай. Щом стигнеш до Портланд, пренощувай там.

Настъпи дълга пауза, докато Рейчъл обмисляше предложението.

— Съгласна съм — най-сетне каза тя. — Може би имаш право — и без това едва си държа очите отворени. Но ми кажи само едно: много ли е сериозно положението?

— Ще се справя, не се притеснявай — спокойно отвърна Джъд. — Във всеки случай, положението не може да бъде по-сериозно, отколкото е сега.

Фаровете на бавно приближаваща се кола осветиха пътя. Старецът се надигна от креслото си и се втренчи навън. Без да намалява скоростта, колата мина покрай къщата на семейство Крийд и изчезна от погледа му. Джъд отново се отпусна в креслото.

— Добре — каза Рейчъл. — Ще послушам съвета ти.Между другото, изпитвах ужас при мисълта, че ще продължа пътуването си през тази нощ.

— Успокой се, скъпа — промълви старецът. — Запази сили за утре. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

— И ще ми кажеш всичко?

— Да. Ще изпием по една бира и ще ти разкажа цялата история.

— Добре. Довиждане до утре, Джъд.

— До утре, Рейчъл — каза старецът и затвори телефона, преди Рейчъл да успее да каже още нещо.

Джъд прерови цялата аптечка, но не можа да открие кофеиновите таблетки, които бе сигурен, че са там. Не без съжаление прибра останалите кутии бира в хладилника, направи си чаша силно кафе и се върна в хола. Отново се настани до големия прозорец и се вторачи в пътя, докато отпиваше от чашата си.

Кафето (и разговорът му с Рейчъл), го разсъниха за около три четвърти час. сетне главата отново заклима.

„Не бива да спиш, докато си на пост, старче. Не позволявай на силата да ти влияе; настъпи моментът да плащаш за стореното. Затова не заспивай на поста си.“

Запали нова цигара, глътна голямо кълбо дим и дрезгаво се изкашля. Остави цигарата в пепелника и разтърка очи. По шосето профуча огромен камион, задните му светлини проблеснаха сред тъмнината на бурната нощ.

За пореден път Джъд усети, че заспива; сепна се и си зашлеви два шамара — с горнището и с опакото на ръката си — с такава сила, че ушите му запищяха. В сърцето му се пробуди ужас, подобен на промъкващ се на пръсти крадец, който прониква в грижливо пазено скривалище.

„Проклетото място се опитва да ме приспи… хипнотизира ме или нещо подобно. Не иска да съм буден, значи Луис скоро ще си дойде. Да, чувствам го. И то иска да ме извади от играта.“

— Няма да стане — мрачно промълви той. — Няма да стане, чуваш ли? Ще сложа край на всичко. Този кошмар не бива да продължава.

Вятърът застена в стрехите, а короните на дърветата от отсрещната страна на пътя се полюшваха хипнотично. Джъд отново си припомни нощта, прекарана около голямата мечка в кантона в Брюър, който по онова време се намираше на мястото, където в момента се издигаше магазинът за мебели на Евартс. Тримата с Джордж и Рене Мишо бяха разговаряли до зори, а сега само той беше жив. Рене бе загинал, премазан между два товарни вагона през една бурна нощ през март, хиляда деветстотин трийсет и девета, а Джордж бе починал от инфаркт миналата година. Джъд бе единственият останал жив от цялото поколение железничари. Известно е обаче, че с напредването на годините, старците оглупяват. Понякога глупостта се прикрива под формата на доброта, друг път — под маската на гордост — гордост, която те кара да разказваш стари истории, да разкриваш тайни, да преливаш съдържанието на старата чаша в нова, да…