Нож от блянове

— Я, милейди, ами че вие сте прогизнала — рече тя стъписана, докато правеше реверанса. — Веднага трябва да смъкнете тези мокри дрехи.

— Благодаря, госпожо Харфор — отвърна през зъби Елейн. — Не бях забелязала.

Моментално съжали за избухването си — Първата слугиня й беше вярна, както и на майка й — но това, което още повече влоши нещата, бе, че госпожа Харфор прие избухването й мимоходом, без дори да примигне. Настроенията на Елейн Траканд вече не бяха изненада за никого.

— Ще повървя с вас, ако позволите, милейди — кротко отвърна тя и закрачи от другата страна на Елейн. Едно луничаво слугинче, понесло кош със сгънати ленени чаршафи, понечи да поднесе почитанията си, съвсем мъничко насочени повече към Елейн, отколкото към Първата слугиня, но Рийни бързо му махна с ръка и го отпрати, преди дадовърши с приклякането. Може би само за да не подслуша. Рийни продължи: — Трима от наемническите капитани настояват да се срещнат с вас. Настаних ги в Синята приемна и казах на слугите да ги наблюдават изкъсо, да не вземат някои по-дребни ценни вещи да се озоват в джобовете им. Не че се налагаше, както се оказа. Скоро след това се появиха Кареане Седай и Сарейта Седай и останаха да правят компания на капитаните. Капитан Мелар също е с тях.

Елейн се намръщи. Мелар. Стараеше се да го държи твърде зает, за да не й създава неприятности, но той все намираше начин да изникне точно където и когато най-малко го искаше. Впрочем същото правеха Кареане и Сарейта. Една от двете трябваше да е убийцата Черна Аджа. Освен ако не беше Мерилил, а тя, изглежда, беше недо-сегаема. Рийни знаеше за това. Да я държи на тъмно щеше да е престъпление. Разполагаше с очи навсякъде и те можеха да се докопат до важна податка.

— Какво искат наемниците, госпожо Харфор?

— Повече пари, предполагам — изръмжа Биргит и завъртя лъка като тояга.

— Най-вероятно — съгласи се Рийни. — Но отказаха да ми кажат.

Устата й леко се стегна. Нищо повече, но изглежда, наемниците бяха успели да я обидят. Ако бяха толкова глупави да не разберат, че е нещо повече от старша слугиня, наистина бяха тъпи.

— Диелин върна ли се? — попита Елейн и щом Първата слугиня кимна, добави: — Тогава ще се видя с тези неамници веднага щом се преоблека. — Можеше и просто да ги отпъди.

Щом завиха, се озова лице в лице с две от Ветроловките и едва потисна въздишката си. Жените от Морския народ бяха последните, които държеше да срещне точно сега. Стройна, смугла и босонога, с панталони от червен брокат, синя копринена блуза и вързания на дебел възел зелен пояс, Чанел дин Серан Бялата акула напълно отговаряше на прякора си. Елейн представа си нямаше как изглежда една бяла акула — можеше и да е нещо дребно, — но големите очи на Чанел бяха твърди като на жесток хищник, особено щом се вгледаха в Авиен-да. Лоша кръв имаше тук. Татуираната ръка вдигна висящата на верижка на шията на Чанел златна ароматна кутийка и тя вдиша рязко и дълбоко от лютивата миризма, сякаш за да покрие непоносима воня. Авиенда се изсмя гръмко и пълните устнички на Чанел станаха тънки. Изтъняха поне. Тънки нямаше как да станат.