Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Младши отвори вратата и тръгна по коридора, пътьом хвърли поглед в хола, в мокрото помещение, нямаше никой, устреми се към стаята на майки си и гледката, която зърна, го накара да закрещи. Пронизителен безкраен писък се изтръгна от гърлото му и я накара да изплува от унеса, в който изглеждаше потопена.
Жозиан беше изнесла стол на балкона на стаята си - те живееха на шестия етаж - и облечена в бяла дълга нощница, се поклащаше, надвесена над парапета. Притиснала до гърдите си снимка, на която се виждаха мъжът и синът й, тя се полюляваше със затворени очи и побелели устни.
Изтръгната внезапно от летаргията, в която беше потънала, жената отвори очи и видя детето си, което я гледаше, пищеше и протягаше ръчички към нея.
- Агрр! - врещеше то до изнемога.
- Младши... - измънка тя, като го разпозна. - Ти проходи? Не съм знаела.
- Грр... - запъваше се то, проклинайки бебешката си външност.
- Но какво става? - учуди се тя и прокара ръка по челото си. -Какво правя тук?
Тя сведе очи и видя стола, на който се беше качила, обърна се към улицата. За малко да припадне. Залитна и едва не полетя в празното пространство. Младши протегна ръце и я пое в прегръдката си, омекотявайки удара от падането.
Изтърколиха се на паркета с глух шум, ужасяващия шум на падащи тела, който стресна малката прислужница в кухнята, заета да попълва кръстословицата от програмата на телевизията. Чу се тро-полене от тичащи крака, викове: „Боже Господи! Не може да бъде!“ Глупачката ги вдигна, увери се, че нямаха нищо счупено, повтаряше като папагал, че нищо не е чула, защото тъкмо правела закуската в кухнята... Скоро пристигна и Марсел, зачервен и разстроен. Жена му, синът му! Натъртени и пребледнели! Той кършеше ръце. Изпусна кесията с топли кроасани, които беше отишъл да купи, за да хапнат, и те се разсипаха на пода.
Младши грабна един и го напъха целия в устата си. Беше гладен. Щеше да мисли по-добре на пълен стомах. Налагаше се да предприеме бързи действия. Нощес ще отиде Там Горе да поговори с Моцарт, той ще го посъветва как да постъпи.
Разведрен, нападна втори кроасан.
Същата неделя Ортанс беше във „Фортнъм & Мейсън“ и хапваше солидна късна закуска, почти обяд, в компанията на художествения директор на „Либърти“ Николас Бергсън. Тя харесваше универсалния магазин „Либърти“, хем ретро, хем авангарден, а входът му на „Риджънт Стрийт“ напомняше на стара елзаска къща. Тя често се размотаваше там. И по време на една от тези разходки из магазина, докато си вземаше бележки и снимаше впечатляващи детайли, се запозна с Николас Бергсън. Беше привлекателен мъж, като се изключи дребният му ръст. Никога не беше харесвала джуджетата, обаче седнал изглеждаше чудесно. Беше интересен, пълен с идеи и като истински англичанин се държеше дистанцирано, но по изключително чаровен начин.
Говореха за проектите, които тя трябваше да представи до края на годината. За портфолиото, от което зависеше дали ще мине в по-горния курс. От хилядата студенти едва седемдесет щяха да продължат. Темата, която избра, беше озаглавена „Копнежът се пробужда бавно“. Оригинална, но не беше лесна за разработване. Със сигурност на никой друг нямаше да хрумне подобна идея, но не знаеше дали ще съумее да я илюстрира. Освен скиците трябваше да организира и кратко дефиле с шест манекенки. Шест облекла, които да проектира и да осъществи плюс половин час време, за да убеди комисията. Затова беше тръгнала на лов за детайла. Детайла, който веднага да въздейства и да привлече вниманието към момента на бавното пробуждане на сексуалния копнеж. Черна рокля, дюс черна, затворена с елегантна панделка, гол гръб, фалшив процеп, лека сянка на бузата, силно гримирано око, надничащо изпод воалетка, катарама на обувка на издадения напред крак... Николас можеше да й помогне в това отношение. Пък и не е чак толкова нисък, реши тя, просто има по-дълъг торс. Доста дълъг торс.
Беше я поканил на четвъртия етаж на „Фортнъм & Мейсън“ в любимата си чайна. Вече три пъти Гари отклоняваше неделните й покани за късна закуска. Тя се притесняваше не толкова от отказите му, колкото от учтивия му тон. А както е известно, учтивостта е равнозначна на резервираност, неловкост, на тайна и скрито-по-крито. Неделната късна закуска беше ритуал за двамата. Трябва да имаше нещо много важно, което му се налагаше да крие. Нещо или някой. Второто предположение никак не й се нравеше.
Тя сбърчи нос и Николас помисли, че не е съгласна с него.
- Не, не, уверявам те. Черното и копнежът се съчетават отлично и мога да ти кажа да направиш изцяло черен тоалет от главата до петите. Имам предвид и манекенката. Трябва ти черна мацка с ослепителна белозъба усмивка, намек за пролуката, зейналата пролука на желанието, бездната на времето в пролуката на копнежа, бездната на мъжкото желание в пролуката на женското желание...