Избрани творби в два тома. Том втори

�роден бунт, а едно позорно деяние, извършено с помощта на наемници, и затова се зае лично с разпита на пленниците, за да ги накара да признаят с добро фалшивата истина, от която се нуждаеше сърцето му, но не успя, нареди да ги окачат на една хоризонтална греда, като папагали, с вързани крака и ръце, с главите надолу, където да висят часове наред, и като не постигна нищо, нареди да хвърлят един в рова на двора, та останалите да видят как ще го разкъсат и погълнат крокодилите, но пак не постигна нищо, тогава избра един от основната група и заповяда да го одерат жив в присъствието на всички и всички видяха нежната жълта кожа като плацента на новородено и бяха изпръскани с кръвта, която бликаше като топъл бульон от още живото тяло, което агонизираше и риташе камъните по двора; и тогава признаха това, което той искаше: че им бяха платили четиристотин жълтици, за да влачат трупа до бунището на пазара, нещо, което те не биха направили нито от фанатизъм, нито за пари, защото нямаха нищо против него и още по-малко, когато той вече беше мъртъв, но че на едно нелегално събрание, където присъствували дори двама генерали от главното командуване, ги заплашили с какво ли не; затова го направихме, господин генерал, честна дума! — едва тогава той въздъхна облекчено, заповяда да им дадат ядене, да ги оставят да си починат тази нощ, а на сутринта да ги хвърлят на крокодилите; измамиха ги, клетниците — въздъхна той и се запъти към президентския дворец с душа, освободена от власеницата на съмнението, мърморейки: ето, разбраха, проклетниците, разбраха, че тези хора ме обичат. Решен да разсее дори жарта на тревогата, която Патрисио Арагонес беше вселил в сърцето му, той реши, че тези изтезания са последните за неговия режим, убиха крокодилите, събориха килиите за мъчение, където можеха да те смелят кост по кост докрай, без да умреш; обяви обща амнистия, предвари бъдещето с вълшебното хрумване, че бедата на тази страна е, че хората имат прекалено много време за мислене, и търсейки начин да заангажира умовете им с нещо, възстанови мартенските игри на цветята и ежегодните конкурси за красота, построи най-големия стадион за бейзбол в Карибско море, даде на нашия отбор девиза „Победа или смърт“ и заповяда да се отвори във всяка провинция по едно безплатно училище, където да се преподава метене, а фанатизираните от президентския стимул ученички, след като бяха помели къщите, продължаваха да метат улиците, шосетата и междуградските пътища, тъй че купищата смет се пренасяха от една провинция в друга и никой не знаеше какво да прави с тях по време на официалните шествия, които носеха родния флаг и големи плакати с надпис: „Господ да пази пречистия, който бди за чистотата на нацията“, докато той влачеше тежките си ходила като замислен звяр, който търси нови рецепти за занимание на градското население, пробиваше си път между прокажени, слепи и парализирани, които просеха от неговите ръце изцеление, кръщаваше със своето име в купела на двора децата на осиновените си деца, заобиколен от безстрашните ласкатели, които го превъзнасяха като единствен, защото тогава той не разполагаше със съдействието на друг, подобен на него, и трябваше сам да дублира себе си в двореца, превърнат в народен пазар, където всеки ден, откакто стана известна тайната, че майка му Бендисион Алварадо по професия е продавачка на птици, пристигаха клетка след клетка с невероятни птици — някои ги изпращаха, за да се подмажат, а други ги изпращаха за подбив — и съвсем скоро там вече нямаше място, където да се окачват клетките; беше необходимо да се занимава с толкова много обществени въпроси, защото в същото време сред тълпата, струпана и дворовете и канцелариите, не можеше да се разбере кои са обслужващите и кои обслужваните, бяха съборени много стени, за да се увеличи пространството, и бяха отворени много прозорци, за да се вижда морето, тъй че и най-обикновеното преминаване от една зала в друга беше все едно да прекосиш палубата на кораб, оставен на произвола през есен, когато ветровете духат във всички посоки. Това бяха мартенските пасати, които винаги бяха нахлували през прозорците на двореца, но сега ги наричаха ветрове на мира, господин генерал; в тъпанчетата му звучеше все същото бръмчене, което той имаше от години, но лекарят му каза, че това е бръмченето на мира, господин генерал, защото, откакто го намериха умрял за първи път, всичко на земята и на небето се обясняваше с мира, господин генерал, и той повярва и така повярва, че през декември отново се изкачи до къщата на скалите край морето, за да потърси разтуха за душата си в нещастието на братството от тъжни бивши диктатори, които прекъсваха партията домино и някой му казваше, да речем: аз бях две шестици, а доктринерите консерватори примерно — две тройки; само че аз не се сетих за нелегалния съюз на масоните и поповете, майка му стара, пък и на кого можеше да му мине през ума такова нещо; и не обръщаше внимание на супата, която се пресече в чинията, докато един от тях обясняваше: например ако тази захарница тук е президентският дворец и представете си, че единственото оръдие на врага, ето това тук, да кажем, има далекобойност 400 м при попътен вятър, тъй че вие ме виждате в това състояние едва ли не заради лошия късмет, заради някакви си 82 см; тоест дори най-закоравелите от неумолимото изгнаничество хранеха надежди, а когато съзираха на хоризонта корабите от своите страни, познаваха ги по цвета на пушека, по ръждата на сирените и слизаха на пристанището още с първите слънчеви лъчи, за да търсят вестниците, които моряците използуваха, за да завият храната, която изхвърляха от кораба; намираха ги в кофите за смет и ги четяха от първия до последния ред, за да предсказват бъдещето на страната си посредством съобщенията, че еди-кой си бил поканен и еди-кой си не бил поканен на рожден ден, отгатваха съдбата си по посоката на един съдбоносен облак, който щеше да се излее над страната им като апокалиптичен порой, реките щяха да излязат от коритата си, да разкъсат стените на язовирите и да опустошат нивята и да разнесат мизерия и чума по градовете и тогава: ще дойдат тук, за да ме молят да ги спася от бедствието и анархията, ще видите; но докато чакаха великия час, налагаше им се да извикат настрана най-младия изгнаник и да го молят да им вдене иглата: да си закърпя панталона, не искам да го хвърлям в кофата за боклук, защото ми е скъп спомен; перяха дрехите си скришом, точеха ножчетата за бръснене, използувани от новопристигналите, затваряха се да ядат в стаите си, за да не ги разберат другите, че живеят от огризки, за да не видят изпоцапаните им от старческа слабост панталони, а някой четвъртък най-неочаквано слагахме на някого ордените, закачахме ги с карфица на последната му риза, увивахме тялото в неговото знаме, изпявахме му националния химн и го изпращахме да управлява забравата на дъното на крайбрежните чукари, без друг баласт освен собственото му разнебитено сърце, и единствената празнота, която оставаше в света, беше плажният стол на лишената от хоризонти тераса, където сядахме, за да проиграем вещите на покойника, в случай че оставеше нещо; господин генерал, представяте ли си какъв живот водеха след толкова слава. През онзи далечен декември, когато стана откриването на къщата, той беше видял от тази тераса наниза от призрачни Антилски острови, които някой му показваше с пръст на витрината на морето, беше видял парфюмирания вулкан на Мартиника: ето го там, господин генерал; беше видял болницата за охтичави, исполинския негър с дантелена блуза, който продаваше саксии с гардении на съпругите на губернаторите в преддверието на базиликата, беше видял адския пазар в Парамарибо: ето, вижте, господин генерал; раците, които излизаха от морето през нужниците и се катереха по масите в сладкарниците, диамантите, инкрустирани в зъбите на старите негърки, които продаваха ананаси и корени от джинджифил, седнали на своите запазени кълки под поройния дъжд, беше видял кравите от масивно злато, спящи на плажа Танагуарена, господин генерал, слепия ясновидец от Гайра, който вземаше по два реала, за да прокуди призрака на смъртта с цигулката си само с една струна, беше видял знойния август в Тринидад, автомобилите, които се движеха отляво, зелените индуси, които клечаха и си вършеха естествените нужди насред улицата пред своите магазини за ризи от естествена коприна и мандарините, изваяни от цяла слонска бивна, беше видял кошмара на Хаити, сините кучета, волската кола, която на разсъмване прибираше труповете от улицата, беше видял как се раждат отново холандските лалета в петролните цистерни в Кюрасао, вятърните мелници със странни покриви за сняг, тайнствения презокеански кораб, който прекосяваше центъра на града, провирайки се през хотелските кухни, беше видял каменния обор в Картахена де Индиас, нейния залив, затворен с верига, светлината, спряла на балконите, мършавите коне от файтоните, които все още се прозяваха от кюспето при вицекралете, вонята им на лайна, господин генерал, такива чудесии, а после пак кажете, че светът не е голям, наистина е голям и не само голям, а и коварен; та нали и той, когато се изкачваше до къщата на крайбрежните скали през декември, не го правеше, за да се намира на приказки с ония бегълци, които ненавиждаше като собствен образ, отразен в огледалото на нещастието, а за да постои там �