Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Добър вечер — усмихна й се той.
Тя го изгледа неприязнено.
— Искаш ли нещо за пиене? — предложи Вик.
— Благодаря, сама ще си налея.
Вик се беше отбил най-напред в стаята си да се измие и да си сложи чиста риза. Сега седна в любимия си фотьойл и се зачете във вестника. Беше му малко особено и в същото време приятно, че в седем часа вечерта не изпитва никакво желание за алкохол. Не беше пил от три дни и това го караше да се чувствува някак сигурен и удовлетворен от себе си. Сякаш наоколо му се беше възцарило спокойствие, което избиваше и по лицето му, докато същевременно сърцето му беше сковано от стоманена твърдост, от някаква не неприятна напрегнатост, която не можеше добре да си обясни. Омраза ли беше? Или пък възмущение, страх, вина? А може би просто гордост и задоволство? Във всеки случай изпълваше го целия. Дали винаги е било така, или е нещо ново — това вече беше друг въпрос.
Мелинда влезе с чаша в ръка.
— Трикси донася разни слухове — рече тя.
— Къде е тя?
— На гости у Питърсънови. Джени има рожден ден. Пак ще си дойде с куп чудесни истории.
— Трябва ли да отида да я взема, или Питърсън ще я доведе?
— Той щял да я докара към седем и половина — отвърна Мелинда и така се тръшна на дивана, че едва не разля уискито си и вдигна цял облак прах. Това го развесели.
— Май няма да е зле да мина с прахосмукачката, преди да вечеряме — рече той оживено.
Вкиснатата начумерена физиономия на Мелинда му се видя толкова нелепа, че му стана още по-смешно. Извади прахосмукачката от килерчето до хола и я включи в контакта. Подсвиркваше си, беше му приятно, че така бързо изчезваха прашните валма изпод дивана и прашните правоъгълници, които се очертаваха, като отместеше фотьойлите. Доставяше му удоволствие да напряга мускулите си за такава най-обикновена домашна работа. Гълташе корема си и коленичеше, за да обере праха под библиотеката, протягаше се, за да достигне корнизите със специалната четка. Обичаше движението, когато от него имаше практическа полза. Реши на другия ден да се заеме с прозорците. Отдавна плачеха за измиване. Все още чистеше, когато Чарлс Питърсън пристигна с Трикси.
— Здравейте! — провикна се Вик от прозореца. — Няма ли да влезете за минутка?
На Питърсън като че ли не му се влизаше. По срамежливата усмивка си личеше, че се притеснява. Все пак прие поканата.
— Как сте? — запита той от вратата.
Трикси профуча край Вик, като размахваше кречеталото, което току-що беше получила у Питърсънови.
— Добре — отвърна Вик. — Какво да ви предложа — бира, студен чай, уиски?
Чудесна картинка бяха двамата с Мелинда, няма що: той със запретнати ръкави, хванал прахосмукачката, Мелинда, седнала на дивана с чаша уиски, отгоре на това доста раздърпана в памучните си пола и блуза и сандалите на бос крак.
Питърсън се огледа леко смутен, после се усмихна.
— Как сте, мисис Ван Алън? — попита той малко боязливо.
— Много добре, благодаря — отвърна Мелинда, като изкриви устни в подобие на усмивка.
— Тия детски тържества уморяват много повече от другите — засмя се Питърсън. Говореше с провлечено „а“ на кореняците от Нова Англия.
— Съвсем вярно — съгласи се Вик. — Колко навърши Джени? Седем?
— Шест.
— Шест ли? Висока е за възрастта си.
— Така е.
— Няма ли да седнете?
— Не, благодаря, ще тръгвам. — Очите на Питърсън шареха навсякъде, като че ли в някой ъгъл на стаята или пък сред нахвърляните върху масичката списания щеше да открие обяснението за раздора в семейство Ван Алън.
— По всичко личи, че Трикси е доволна от тържеството. И сигурно е била най-шумната. — Вик й намигна.
— Не е вярно! — Трикси говореше с пълно гърло, като че ли все още трябваше да надвиква двадесетина шестгодишни кресльовци като нея. — Имам нещо да ти казвам — обърна се тя към него, като се стараеше възможно най-силно да го заинтригува.
— На мене ли? Чудесно! — въодушеви се Вик, а гласът му прозвуча като шепот след нейния. — А как вървят хортензиите? — попита той Питърсън, който вече си тръгваше.
Лицето на Питърсън се озари от усмивка.
— О, чудесно. Известно време линяха, но вече съвсем се оправиха. Довиждане, мисис Ван Алън. Радвам се, че се видяхме.
Вик се усмихна.
— Довиждане, Чарли. — Знаеше, че приятелите му викат Чарли и че ще му е приятно, ако се обърне към него така вместо с „мистър Питърсън“.
— До скоро виждане — отвърна Питърсън.
Направи му впечатление, че Питърсън се усмихна по-сърдечно, отколкото на идване.
— Не можа ли едно „довиждане“ поне да му кажеш? — рече той на Мелинда, след като го изпрати.