Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Тя стана от пейката, сви зад ъгъла и тръгна по улицата към палата, където бяха най-хубавите къщи. Докато минаваше край една красива, изящна фасада, видя мъж и жена да влизат и вратата да се затваря зад тях. Проблесна някаква верижка и това смътно й напомни нещо, но тя предпочете да не се задълбочава.
Малко по-късно стигна до голяма сграда с редица факли на стената, наредени на равно разстояние, но прозорците и малкото украшения по фасадата не бяха осветени. Светеше само един прозорец и тя знаеше чий е.
Джехане стоеше на отсрещната страна на улицата, без да забелязва хората, които минаваха край нея, и се взираше в тази едничка светлина на горния етаж.
Някой беше сам и буден тази нощ.
Някой пишеше на новия си пергамент. Не за да иска откуп. Пишеше до дома. Джехане се взираше през дима на факлите и се опитваше да надникне в собственото си сърце, да разбере и да приеме онова, което беше в него.
Дребен мъж, причудливо маскиран като жител на Карч, с руса перука и буйна жълта брада, мина край нея, понесъл на ръце дългокрака жена, забулена като муард.
— Пусни ме! — викаше жената и се смееше. Двамата продължиха по улицата, осветена от факлите и лунните лъчи, и се скриха зад ъгъла.
На вратата на казармата би трябвало да стои някой от войниците. Онзи, който е имал лошия късмет да изтегли късата клечка и да остане на пост половината нощ. Който и да беше, щеше да я пусне. Всички я познаваха. Тя щеше да му каже коя е и щеше да влезе, да изкачи стълбите, после следващите, и да се озове пред онази последна врата, зад която гореше свещта.
Щеше да й отговори неговият глас. Без тревога. Тя щеше да каже името си и щеше да настъпи тишина. Той щеше да стане иззад писалището си, щеше да остави писмото до дома и да отвори вратата. С поглед, потопен в сивите му очи, тя щеше да влезе в стаята му и да свали най-сетне маската, за да намери… какво?
Светилище? Убежище? Място, където да се скрие от истината за тази нощ и за всички други нощи?
Застанала сама насред улицата, Джехане поклати глава и несъзнателно сви рамене. Жест, по който всеки би я познал.
Изправи рамене и пое дълбоко дъх. Беше нощта на карнавала. Времето да се скриеш от другите, но не и от себе си. Тя разбра колко важно е било да дойде тук. Да постои така с поглед, впит в осветения прозорец, да си представи как се качва по извитата стълба при мъжа в онази стая. Беше важно да признае някои истини, колкото и трудни да са. И после да се обърне и да си тръгне. И този път наистина да скита безцелно, сама сред безумието на нощните улици. Не безцелно, не, а да търси и да чака да бъде намерена.
Ако беше съдено. Ако можеше да се случи това някъде между луната, светлината на факлите и мрака.
Когато се отдръпна от каменната стена и обърна гръб на стаята горе с нейната бледа светлина, от сянката се отдели друга фигура и я последва.
А след нея тръгна още една, незабележима сред шумните тълпи, докато този танц, стар като света, вървеше към своето начало и край.
Тя стоеше пред двореца и гледаше как двама фокусници търкалят огнени колела. Изведнъж някой зад гърба й каза:
— Мисля, че манерката ми остана у вас. Гласът беше нисък и приглушен иззад маската. Дори и сега тя не беше съвсем сигурна. Обърна се. Не беше еленът.
Пред нея стоеше лъв — царствен, със златна грива.
Джехане примигна и отстъпи. Блъсна се в някого. Ръката й, която посягаше към манерката, се отпусна.
— Грешите — каза тя. — Наистина имам една чужда манерка, но ми я остави елен.
— Бях елен — тържествено заяви лъвът, после гласът му внезапно се промени. — Уверявам ви, че вече няма да бъда такъв.
Имаше нещо в интонацията му, нещо, което не можеше да се сбърка. Този път вече беше сигурна. Сърцето й заби учестено.
— Защо? — попита тя, опитвайки се да овладее гласа си. Беше благодарна за тъмнината, за приглушената светлина, за маската, скриваща лицето й.
— Рогата ми пречат да минавам през вратите — отвърна лъвът. — И по едно време целите бяха накачени с какво ли не — шапка, манерка, даже и факел. Едва не се подпалих.
Тя се засмя, колкото и да не й беше до смях. Гласът отново се промени.
— Вече е късно, Джехане — каза мъжът, който най-сетне като че ли я беше открил. — Може би дори прекалено късно. Но какво ще кажеш да повървим двамата, само ти и аз?