Лъвовете на Ал-Расан

Той беше убил последния халиф на Ал-Расан.

Очите му проблясваха зад маската в светлината на факлите. На дневна светлина щяха да бъдат сини. Джехане осъзна, че той чака да проговори.

— А трябва ли да се боя? — попита тя най-сетне.

— Не повече от мене, Джехане — тихо отвърна той.

Именно това искаше да чуе. От това имаше нужда. Все още замаяна и невярваща, тя хвана ръката му и промълви:

— Да вървим.

— Къде искаш да отидем? — попита той, нагаждайки стъпките си към нейните.

— Някъде, където ще сме сами — решително отвърна тя и стисна ръката му още по-здраво. Най-сетне беше стигнала там, където се стремеше сърцето й от онзи летен ден във Фезана. У дома. — Някъде, където ще можем да свалим маските и да бъдем самите себе си.

— Колкото и да сме грешни?

— А как иначе? — отговори тя на въпроса с въпрос, откривайки с изненада, че лудото биене на сърцето й се забавя в мига, в който хвана ръката му. Внезапна догадка я накара да забави крачка. Тя се поколеба за миг, но вярна на себе си, не можа да премълчи въпроса. — Беше ли с мене одеве, когато стоях пред казармите?

Той не отговори веднага.

— Най-умна от всички жени — каза най-сетне. — Родителите ти могат да се гордеят с тебе. Да, бях там. Вече бях решил, че няма да се приближа до тебе, докато сама не направиш избора си.

Тя поклати глава и отново здраво стисна ръката му. Прониза я закъснял страх — можеше да се качи по онези стълби!

— Това не е изборът, за който си мислиш. Трябваше да реша дали да се скрия, или не.

— Знам — каза той. — Прости ми, мила, но наистина го знам.

Тази искреност лесно би могла да нарани гордостта й. Но тя му прости, защото сега, в тази нощ на маските, играта на криеница беше свършила. Хубаво беше, че той го е разбрал. Че я беше намерил и се беше осмелил да се приближи.

Стигнаха къщата му. Той отключи вратата — слугите бяха освободени, за да се насладят и те на карнавала — и прекрачиха прага заедно.

Откъм улицата ги наблюдаваха и ги видяха да влизат в къщата. Човекът беше вървял след Джехане и знаеше кой е лъвът. Той се поколеба, после реши, че вече може да я остави. Замисли се дали да не остане още малко навън, но се отказа. Беше уморен до смърт, пък и не беше сигурен, че удоволствията на карнавала са му по сърце.

Зири се върна в казармите, поговори си малко с дежурния на вратата и отиде да си легне. Заспа почти мигновено, сам в огромната стая. Всички останали бяха навън.

В къщата на Амар ибн Хайран слугите бяха оставили две запалени факли в преддверието, а в нишите по стените горяха свещи. Преди да се качат по стълбите, двамата свалиха маските си и Джехане най-сетне видя очите му.

Този път той се приближи към нея и целувката им съвсем не беше същата като във Фезана, пред отворения прозорец.

Тя откри, че сърцето й отново бие лудо и трепетът се е върнал.

Качиха се по стълбите и още веднъж се целунаха пред вратата на спалнята, под която се очертаваше осветена ивица. Ръцете му, силни и сигурни, я обгърнаха и тя почувства как желанието я изпълва като буйна река, прииждаща в мрака.