Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Филип имаше ужасното чувство, че може би е права, но не искаше да го признае.
— Вие просто искате графството за своя съпруг — промълви той.
— Ако мога да ви покажа доказателство, бихте ли пътувал половин ден, за да го видите?
Последното, което Филип искаше, бе да се въвлече в кроежите на Реган Хамли. Но трябваше да разбере доколко твърдението й беше вярно. Отвърна с неохота:
— Да, ще пътувам половин ден.
— Утре?
— Да.
— Бъдете готов призори.
Този, който чакаше Филип във външния двор на следващата сутрин, докато монасите подемаха утренята, се оказа Уилям Хамли, синът на Пърси и Реган. Двамата напуснаха Уинчестър през Западната порта, след което веднага завиха на север по улица Ателинг. Палатът на епископ Уейлрън беше в тази посока, досети се Филип, и беше на около половин ден езда. Значи отиваха натам. Но защо? Беше силно подозрителен. Решил бе много да внимава да не го подведат. Хамли като нищо можеха да се опитват да го използват. Започна да размишлява как. Възможно бе Уейлрън да притежава някакъв документ, който Хамли искаха да видят или дори откраднат — някакъв едикт или вула. Младият лорд Уилям би могъл да каже на слугите на епископа, че двамата са дошли, за да вземат документа, а те биха му повярвали, защото Филип беше с него. Уилям лесно можеше да извади някаква подобна малка хитрина от ръкава си. Трябваше да бъде нащрек.
Беше мрачна сива сутрин и валеше ситен дъжд. Уилям наложи бърз бяг за първите няколко мили, а после забави до ходом, за да отпочинат конете. По някое време заговори:
— Значи, монаше, искаш да ми вземеш графството.
Филип се стъписа от враждебния му тон. Не бе направил нищо, за да го заслужи и възнегодува. Заради това отговорът му бе рязък:
— От тебе? Ти няма да го получиш, момче. Аз бих могъл да го получа или баща ти, или епископ Уейлрън. Но никой не е молил краля да го даде на теб. Самата идея е смешна.
— Аз ще го наследя.
— Ще видим. — Филип реши, че няма смисъл да се кара с Уилям. — Не искам да ви навредя. Искам просто да построя нова катедрала.
— Тогава вземете нечие друго графство — начумери се младежът. — Защо винаги се заяждат с нас?
В гласа на момчето имаше много горчивина, забеляза приорът.
— Наистина ли винаги се заяждат с вас?
— Човек би помислил, че ще се поучат от случилото се с Бартоломю. Той оскърби фамилията ми и ето го къде е сега.
— Мислех, че дъщеря му е отговорна за оскърблението.
— Кучката е горда и нагла като баща си. Но и тя ще страда. Всички ще коленичат накрая пред нас, ще видите.
Това не бяха обичайните чувства за двайсет и две годишен, помисли Филип. Уилям говореше по-скоро като ревнива и озлобена жена на средна възраст. Разговорът не му харесваше. Повечето хора щяха да загърнат голата си омраза в по-прилично облекло, но младежът беше твърде наивен за това. Филип отвърна:
— Възмездието е най-добре да се остави за Съдния ден.
— Защо вие не изчакате Съдния ден, за да си построите църквата?
— Защото дотогава ще е твърде късно да се спасят душите на грешниците от мъките на ада.
— Не започвайте с тези приказки! — възкликна с нотка на истерия Уилям. — Спестете си ги за проповедите.
Филип беше изкусен за нов рязък отговор, но го премълча. Нещо много особено имаше в това момче. Имаше чувството, че Уилям е в състояние да изпадне в неудържим гняв и че щом се разгневеше, можеше да стане убийствено буен. Приорът не се боеше от него. Буйстващите хора не го плашеха, навярно защото като дете беше виждал най-лошото, което можеха да направят те и го бе преживял. Но нищо нямаше да се спечели, ако разгневеше Уилям с укорите си, затова заговори кротко:
— Раят и адът са това, с което се занимавам. Добродетел и грях, опрощение и наказание, добро и зло. Боя се, че не мога да замълча за тях.
— Тогава си говорете сам — каза Уилям. Пришпори коня си в тръс и дръпна напред.
Щом се отдалечи на четирийсет — петдесет разтега, забави отново. Филип се зачуди дали момчето щеше да се смири и да тръгнат отново един до друг, но не го направи и през останалата част от утрото пътуваха разделени.
Чувстваше се изнервен и донякъде потиснат. Беше изгубил власт над собствената си съдба. Позволил беше на Уейлрън Бигод да се наложи над него в Уинчестър, а сега позволяваше на Уилям да го води на някакво загадъчно пътуване. „Всички се опитват да ме използват“, помисли си той. „Защо им го позволявам? Време е да поема инициативата“. Но точно в този момент нищо не можеше да направи, освен да обърне и да поеме обратно към Уинчестър, а това щеше да прилича на безсилен жест. Затова продължи след Уилям, загледан мрачно в задницата на коня му, докато караха в тръс по пътя.