Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Просто си стоях — продължи Ренарин. — Не се вцепених заради… заболяването. Аз съм един страхливец.
— Ти не си страхливец. Виждал съм те да действаш смело като всеки друг. Помниш ли лова на пропастното чудовище?
Ренарин сви рамене.
— Ти не знаеш как да се биеш, Ренарин. Хубаво е, че се сковаваш. Твърде нов си в това, та да влизаш в сражение точно сега.
— А не би трябвало. Ти почна да се обучаваш, когато беше на шест.
— Това е различно.
— Искаш да кажеш, че ти си различен — отвърна Ренарин, загледан право напред. Не носеше очила. Защо? Нали имаше нужда от тях?
Прави се, че не му трябват очила, каза си Адолин. Ренарин така отчаяно искаше да е полезен на бойното поле. Противеше се на всички предложения да стане ардент и да се занимава с науки, както навярно му прилягаше повече.
— Нужни са ти само повечко упражнения. Захел ще те опердаши и ще те вкара във форма. Дай си малко време. Ще видиш.
— Трябва да съм готов — отговори Ренарин. — Нещо се задава.
Каза го така, че Адолин потрепери.
— Имаш предвид числата на стените.
Ренарин кимна.
След последната буря намериха още числа, надраскани до стената на стаята на татко. Четиридесет и девет дни. Задава се буря.
Според стражите, никой не беше влизал или излизал. Хората на пост не бяха същите като последния път, та не беше вероятно да е някой от тях. Бурята да го отнесе. Числата бяха надраскани, докато Адолин спеше през една стая оттам. Кой — или какво — го беше направил?
— Трябва да съм готов — додаде Ренарин — за задаващата се буря. Толкова малко време…
27
Измислици за разсейване
Шалан копнееше да остане навън. Тук, в градините, хората не си крещяха. Тук цареше покой.
За съжаление, покоят бе измамен — грижливо насадени шистокори и култивирани ластари. Измислици за забавление и разсейване. Все по-силно и по-силно тя жадуваше да пътува из места, където растенията не са внимателно подрязани, където хората не пристъпват тихо, сякаш се боят да не предизвикват свлачище. Някъде далеч от виковете.
От възвишенията се спусна хладен планински ветрец, мина през градините и накара ластарите да се свият. Шалан странеше от цветните лехи и кихавицата, която те ѝ причиняваха, и разучаваше един як шистокор. Кремлингът, който скицираше, се обърна към вятъра и огромните му пипала пошавнаха, преди да се наведе и пак да загризе шистокора. Имаше толкова много видове кремлинги. Опитал ли бе някой да ги изброи?
По една случайност баща ѝ притежаваше книга по рисуване — едно от произведенията на Дандос Помазания — и Шалан я ползваше за напътствия. Книгата лежеше отворена до нея.
От господарската къща долетя вик. Ръката на Шалан се скова и надраска линия през скицата. Пое дълбоко дъх и се помъчи да се върне към рисуването, ала подновените крясъци я притесниха. Остави молива.
Листовете от последния куп, който брат ѝ донесе, бяха на привършване. Той се връщаше изненадващо и никога не се задържаше дълго. Когато беше вкъщи, двамата с татко се избягваха.
Никой в имението не знаеше къде отива Хеларан, когато заминава.
Шалан загуби представа за времето. Седеше и се взираше в празния лист. Случваше ѝ се понякога. Когато вдигна поглед, небето вече тъмнееше. Почти беше време за угощението на татко. Напоследък той често даваше угощения.
Шалан прибра нещата си в чантата, свали си шапката и се отправи към къщата. Висока и внушителна, постройката въплъщаваше веденския идеал. Усамотена, яка, надвиснала над околността. Издигната от четвъртити каменни блокове, с малки прозорци, обрасла с мъх. В някои книги наричаха подобни господарски къщи душата на Я Кевед — откъснати имения, където всеки господар управлява самостоятелно. На Шалан ѝ се струваше, че писателите идеализират провинциалния живот. Дали наистина бяха посещавали някое от именията, дали лично бяха преживели скуката тук, или просто си въобразяваха разни неща, седейки удобно в космополитните си градове?
Когато влезе вътре, Шалан пое по стълбите към своята стая. Татко би искал тя да изглежда добре на празненството. Щеше да има нова рокля, която да носи, докато седи тихо и не прекъсва разговорите. Татко не го казваше, ала Шалан подозираше, че той съжалява, задето тя е проговорила отново.
Може би не искаше да е способна да разкаже за нещата, които видя. Спря в коридора и умът ѝ се опразни от мисли.
— Шалан?
Тя се отърси и видя Ван Юшу, четвъртия брат, на стъпалото зад себе си. Колко време беше стояла, загледана в стената? Угощението скоро щеше да започне!