Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Какво става, Дейв? — попита началникът на гарата. Мичъм не отговори. Грабна телефона, а ръцете му трепереха, докато се молеше за връзка с оператора на „Тагарт“ в Ню Йорк. Изглеждаше като животно в капан. Помоли оператора в Ню Йорк да го свърже с дома на господин Клифтън Лоуси. Операторът се опита. Нямаше отговор. Той му се примоли да продължи да се опитва и изпробва всеки номер, за който можеше да се сети, на който можеше да бъде открит господин Лоуси. Операторът обеща и Мичъм затвори, но знаеше, че е безполезно да чака или да говори с когото и да е в отдела на господин Лоуси.
— Какво става, Дейв?
Мичъм му подаде заповедта и видя по лицето на началника, че капанът е точно толкова лош, колкото е подозирал. Обади се на регионалната централа на „Тагарт Трансконтинентал“ в Омаха, Небраска, и помоли да говори със старшия отговорник на района. Последва кратка тишина по жицата, след това гласът на оператора в Омаха му каза, че старшият отговорник е напуснал и е изчезнал преди три дни, „след дребен проблем с господин Лоуси“ добави гласът. Поиска да говори с помощник-отговорника за неговия район, но асистентът беше извън града за уикенда и не можеха да се свържат с него.
— Намерете ми някой друг! — крещеше Мичъм. — Който и да е, от който и да е район! За Бога, намерете някой, който да ми каже какво да правя!
Човекът, който дойде на телефона, беше помощник-отговорникът на района Айова-Минесота.
— Какво? — сряза той Мичъм още при първите му думи. — В Уинстън, Колорадо? Защо, по дяволите, се обаждате на мен?… Не, не ми казвайте какво е станало, не искам да знам!… Не, казах! Не! Няма да ме прецакате така, че да се налага да обяснявам след това защо съм направил или не съм направил нещо си за нещо си. Това не е мой проблем!… Говорете с някой от началниците на района, не се хващайте за мен, какво общо имам аз с Колорадо? По дяволите, откъде да знам, намерете главния инженер, говорете с него!
Главният инженер на Централния район отговори нетърпеливо:
— Да? Какво? Какво има? — и Мичъм се впусна в отчаяни обяснения. Когато главният инженер чу, че няма дизелов локомотив, се сопна: — Ами тогава ще задържите влака, разбира се! — но когато чу за господин Чалмърс, каза с внезапно омекнал глас:
— Хм… Кип Чалмърс? От Вашингтон?… Ами не знам. Това трябва да го реши господин Лоуси.
Когато Мичъм каза:
— Господин Лоуси ми нареди да уредя въпроса, но… — главният инженер се тросна с огромно облекчение:
— Тогава правете точно както е наредил господин Лоуси! — и затвори.
Дейв Мичъм внимателно затвори слушалката. Вече не крещеше. Вместо това отиде на пръсти до един стол, сякаш дебнеше нещо. Седна и остана вторачен дълго в заповедта на господин Лоуси. После прекара поглед през стаята. Диспечерът беше зает с телефона. Началникът на гарата и бригадирът бяха там, но се правеха, че не чакат. Щеше му се Бил Брент, главният диспечер, да си иде у дома, той обаче стоеше в един ъгъл и го гледаше. Бил беше дребен, слаб човек с широки рамене, беше на четирийсет, но изглеждаше по-млад, имаше бледото лице на човек, който работи в кабинет, и твърдите, сухи черти на каубой. Беше най-добрият диспечер в системата. Мичъм стана рязко и се качи в кабинета си, стиснал заповедта на Лоуси в ръка.
Дейв Мичъм не беше добър в това да разбира инженерни или транспортни проблеми, но разбираше хора като Клифтън Лоуси. Разбираше каква игра играят началниците в Ню Йорк и какво му причиняват в момента. Заповедта не му нареждаше да даде на господин Чалмърс парен локомотив, а просто „локомотив“. Ако дойдеше време да отговаря на въпроси, нима господин Лоуси нямаше да хлъцне от шок и възмущение, защото е очаквал един управител на клон да знае, че заповедта може да има предвид единствено дизелов локомотив? В заповедта се изискваше „Комет“ да се прекара безопасно — не трябва ли управителят да знае какво е безопасно? „И без ненужни закъснения“. Кое беше ненужно закъснение? Ако имаше риск от огромна катастрофа, нямаше ли едно закъснение от седмица или дори месец да бъде нужно?
На шефовете в Ню Йорк не им пука, мислеше си Мичъм, не ги интересува дали господин Чалмърс ще стигне навреме или пък ще ги застигне безпрецедентна катастрофа — интересуваше ги единствено да се уверят, че няма да носят отговорност за нито едно от двете. Ако задържеше влака — щяха да го превърнат в изкупителна жертва за гнева на господин Чалмърс; ако го пратеше през тунела и той не стигнеше западния изход — щяха да го обвинят за некомпетентността му; щяха да твърдят, че е действал противно на техните заповеди и в двата случая. Какво щеше да докаже? На кого? Човек не може да докаже нищо пред трибунал, който няма утвърдена политика, няма определена процедура, няма правила за доказателствата, нито пък свързващи принципи — трибунал като Комисията по унификация, която обявяваше хората за виновни или невинни както намереше за добре, без стандарти за вина или невинност.