Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Люк и Лани седяха край масата в хотелската стая, пред тях имаше сервиз за кафе от елегантен бял порцелан и недокосната чиния с кроасани. Четирите пакета цигари, които бяха поръчали заедно с останалото, бяха поставени в сребърна купа.
Люк отпи отново от кафето, в което бе сложил много сметана. Предната нощ беше тежка, пиха много и пушиха трева. Умората се бе отпечатала на лицето му, но кожата на Лани беше свежа, гладка и мека. Но пък тя самата бе тъжна.
— Предполагам, че си се опитала да разбереш повече за тази магия — каза Люк накрая. Въпросът му я накара да се замисли.
— Разбира се, че се опитах. Не е лесно да се намери алхимик, и то истински. Във всеки град, в който отивах, търсех тъмните хора, онези с нечестиви занимания. Такива има във всеки град, някои живеят съвсем открито, други са принудени да се крият — поклати глава тя. — В Цюрих намерих магазинче на тясна скътана уличка, далеч от градския център. В него се продаваха редки предмети, стари черепи с издълбани в тях надписи, ръкописи, подвързани с човешка кожа и пълни с думи, които никой не разбираше вече. Реших, че няма как собствениците да не владеят магии, бяха посветили живота си на издирването на такива странни неща. Но всичко се оказа само клюка. Нищо не излезе от това.
Чак през този век, преди около петдесет години, най-накрая чух нещо, което ми прозвуча достоверно. Беше в Рим, на официална вечеря. Запознах се с професор историк. Специалист по Ренесанса, но интересуващ се от алхимия. Когато го попитах дали е чувал за отвара, която дава безсмъртие, той ми обясни, че на един истински алхимик не му трябва подобно нещо, защото истинската цел на тази наука била да преобрази човека, да го издигне на по-високо ниво на съществуване. Също като опитите за превръщане на обикновени метали в злато. Каза, че това е алегория, че те се опитвали да превърнат обикновения човек в по-чисто същество.
Тя се наведе и побутна чашата си няколко сантиметра по-далеч от себе си.
— Вях объркана, както можеш да си представиш. Но после той продължи и каза, че е чувал за рядка отвара с подобен ефект. Тя можела да превръща предмети в живи същества и те ставали слуги на алхимика. Също така можела да съживява мъртвите. Според професора духът, който изпълвал мъртвеца или предмета, идвал от света на демоните — каза тя и се засмя самоиронично. — Бил демон, който трябвало да изпълнява нечии заповеди. Това беше всичко, което можех да понеса. Оттогава не съм търсила обяснение.
Те седяха мълчаливо и гледаха движението дванайсет етажа под тях. Колите се движеха дисциплинирано по улицата пол прозореца им. Утринното слънце се показа иззад; облаците и сребърните прибори светнаха. Всичко наоколо беше бяло, сребърно или стъклено, чисто и стерилно. А те говореха само са мрак и смърт, които нямаха място в тази стая.
Люк взе цигара, повъртя я из пръстите си и я остави настрани, без да я пали.
— Значи оставихте Адаир зазидан в къщата. И никога не се върнахте, за да видите… дали не е излязъл?
— Разбира се, че се тревожех да не се измъкне — каза тя и кимна съвсем леко. — Но пък усещането, че сме свързани, бе изчезнало напълно. Връщах се няколко пъти. Боях се какво ще намеря, дали къщата още е цяла. Беше… Най-дълго е ползвана за дом. Обикалях квартала и се опитвах да усетя присъствието на Адаир. Нищо. Веднъж се върнах и видях, че е превърната в погребална агенция. Можеш ли да си представиш? Бяха настанали тежки времена за местните… Представях си стаите, в които обработват труповете, подземието, в което бе зазидан Адаир. Тази несигурност ми идваше прекалено много…
Лапи загаси изпушената цигара и веднага запали нова.
— Затова накарах адвоката ми да се свърже с погребалната агенция с предложение за покупка. Както вече казах, имаше рецесия. Собствениците дори не се бяха надявали на такава цена… И приеха.
Веднага щом се изнесоха, аз влязох вътре сама. Трудно ми беше да повярвам, че е същата къща, толкова много се бе променила. Мазето под предните стълби беше преустроено. Циментов под, пещ, бойлери. Но задната половина не бе пипана, беше оставена да гние. Там дори нямаше електричество. Беше тъмно и влажно.
Отидох до мястото, където бяхме оставили Адаир. Не можеше да се познае къде свършва стената и къде започва онази част, която Джонатан бе построил. Всичко беше много остаряло. И пак — никакво усещане зад камъните. Никакво присъствие. Не знаех какво да мисля. Бях почти изкушена — повтарям, почти да накарам да съборят стената. Това е като онзи извратен глас в главата ти, който ти казва да скочиш от балкона, когато се приближиш прекалено много до парапета.