Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Не, благодаря — каза той, гледаше я отгоре едновременно с интерес и подозрение. — Мога ли да попитам защо сте тук?
— Не е ли грубо да разпитвате една дама? Ако ще водим разговор — не зная откъде сте, казват, че сте от Париж, но съм чувала, че дори в Париж не са толкова груби, или поне не толкова груби по такъв невеж начин — би било много по-добре да седнете. — Усмихна се дяволито. — Освен ако, разбира се, не се страхувате, че ще ви застрелям.
— Както обичате — отговори графът. — Нямам желание да съм… невъзпитан.
Той дръпна стола и седна. Едрата му фигура създаваше странен ефект, все едно бе близо и далеч в същото време — ръцете му бяха на масата, но лицето му бе странно далечно зад тях. Не беше с коженото палто, а с безукорно черно вечерно сако, на колосаната му бяла риза имаше лъскави сини копчета. На пръстите си, които бяха обезпокоително силни и дебели, носеше много сребърни пръстени, някои от които с камъни. Брадата му беше гъста, но спретнато подрязана, устата му беше откровено чувствена, очите му бяха искрящи и сини. Цялото му излъчване беше странно могъщо и крайно смущаващо мъжествено.
— Бихте ли желали нещо друго? — попита тя.
— Може би кана кафе, ако не възразявате.
— В кафето няма нищо лошо — отговори малко превзето госпожица Темпъл, махна на сервитьора и когато той дойде, му предаде поръчката. Обърна се към графа: — Нещо друго? — Той поклати глава. Сервитьорът бързо тръгна към кухнята. Госпожица Темпъл отпи глътка чай и се облегна назад, хвана лекичко презрамката на чантата си и я придърпа в скута си. Граф Д’Орканч я гледаше изпитателно, очите му се стрелнаха към скритата й ръка с нотка на забавление.
— И така… изглежда, сте ме очаквали — започна той.
— Нямаше особено значение кой, но знаех, че някой от вас ще се появи, и след като дойдохте вие, ще говоря с вас. Може би предпочитах друг човек, тоест, може би имам по-лична работа другаде, но същината остава непроменена.
— И каква е тази същина?
Госпожица Темпъл се усмихна.
— Виждате ли, това е въпрос, който човек би могъл да зададе на някоя глупава девойка — това е въпрос, който някой глупав ухажор би задал на мен, когато е убеден, че пътят до това да ме опипа на някой диван минава през ласкателно откровени разговори. Ако искаме да стигнем донякъде, графе, и двамата е по-добре да сме разумни и ясни. Не смятате ли?
— Не смятам, че твърде много мъже са ви опипвали на някой диван.
— Именно. — Тя отхапа от кифлата си. Вече от няколко минути съжаляваше за прекъсването. После си пийна чай. — Няма ли да е по-добре аз да ви задавам въпросите?
Той се усмихна — може би неволно, тя не знаеше — и кимна.
— Както желаете.
Но тогава пристигна кафето му и тя се принуди да сдържи езика си, докато сервитьорът слагаше чашата, каната, млякото, захарта и съответните лъжички. Когато той си тръгна, тя остави на графа време да опита питието си и с удоволствие видя, че го пие черно, като по този начин свежда забавянето до минимум. Той остави чашата си и отново й кимна.
— Жената… Предполагам, че за вас има много жени, но тази, за която говоря, беше от бардака, някоя си Анжелик. От доктор Свенсон разбрах, че сте били искрено разстроен — дори изненадан — от злополучните резултати от вашата… процедура с нея в Кралския институт. Любопитна съм — и това не е просто любопитство, повярвайте ми, а професионално — дали сте изпитвали някакви искрени чувства към момичето преди или след като работата ви я е погубила?
Графът отпи още глътка кафе и попита:
— Ще възразите ли да запаля?
— Щом държите — отговори госпожица Темпъл. — Порочен навик. Няма да търпя никакво плюене обаче.
Той кимна сериозно и извади от вътрешния си джоб сребърна табакера. След като огледа съдържанието й, извади малка стегнато навита почти черна пура и затвори табакерата. Пъхна пурата в устата си, а табакерата в джоба си, и извади оттам кибрит. Запали пурата, изпуфтя няколко пъти, докато краят не се разгоря в червено, и пусна угасналата клечка в чинията си. Издиша, отпи от кафето, погледна госпожица Темпъл в очите и каза:
— Питате заради Баскомб, разбира се.
— Така ли?
— Разбира се. Той осуети плановете ви. Когато питате за Анжелик, лице от долните прослойки, което сме взели да се присъедини към работата ни, на когото сме предложили издигане — социално, материално, духовно, — вие питате и за нашите чувства към него, към друг, макар и от не толкова съмнителна социална прослойка, когото сме приели. И по същия начин размишлявате, всъщност ви мъчи жесток глад да разберете, какви ответни чувства получава работата ни от него.