Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Никакъв отговор.

— Какво, каза, му било името? — настоя капитанът.

— Пунш66, май, каза, сър — отвърна Уилкинс.

— Какво дебелоочие, проклет дебелак — ядосваше се капитан Болдуиг. — Той просто се преструва на заспал — беснееше капитанът, — той е пиян; той е пиян плебей. Откарайте го, Уилкинс, откарайте го веднага.

— Къде да го откарам, сър? — осведоми се боязливо Уилкинс.

— Откарайте го при дявола — отвърна капитан Болдуиг.

— Слушам, сър — рече Уилкинс.

— Чакайте — спря го капитанът.

Уилкинс спря надлежно.

— Откарайте го — рече капитан Болдуиг, — откарайте го в общинската кошара67: и нека видим тогава, нека видим дали пак ще се казва „Пунш“, когато дойде на себе си. Той няма да се гаври с мен, не ще му позволя да се гаври с мен. Откарайте го!

И мистър Пикуик биде откаран в изпълнение на тази категорична заповед; а великият капитан Болдуиг продължи разходката си, цял кипящ от негодувание.

Невъобразима бе почудата на малобройната дружина, когато откри на връщане, че мистър Пикуик бе изчезнал и бе взел ръчната количка със себе си. Такова необяснимо и загадъчно явление не се бе ни чуло, ни видяло дотогава. Хром човек да стане изведнъж и да си тръгне самичък, беше вече нещо много странно: но на туй отгоре да вземе да извозва и тежка ръчна количка, ей тъй, за забава — случаят наистина изглеждаше свръхестествен. Те претърсиха всяко кътче и местенце наоколо, заедно и поотделно; викаха, свириха, смяха се и крещяха — но всичко бе напразно: мистър Пикуик бе ненамираем. След няколко часа безплодни усилия дойдоха до неприятното заключение, че трябва да се завърнат без него.

Междувременно мистър Пикуик биде извозен до общинската кошара и оставен там на безопасност, заспал дълбоко в ръчната количка за безмерно удоволствие и развлечение не само на селските хлапаци, но и на три четвърти от цялото население, скупчено наоколо в очакване на неговото пробуждане. Ако им се видя извънредно забавно, когато докарваха мистър Пикуик в кошарата, сто пъти по-весело им стана, когато той, след няколкократни неясни подвиквания: „Сам!“ се надигна в количката и се опули с неописуема почуда срещу зяпналите го лица.

Всеобщ крясък бе естествено сигналът, че се е пробудил; а неволният му въпрос: „Какво става?“ предизвика нови крясъци, още по-шумни от първите, ако въобще бе възможно това.

— Ей че майтап — ревеше тълпата.

— Къде съм? — възкликна мистър Пикуик.

— В общинската кошара — отвърна му тълпата.

— Как съм попаднал тук? Какво съм правил? Откъде са ме докарали?

— Болдуиг! Капитан Болдуиг! — беше единственият отговор.

— Пуснете ме навън — извика мистър Пикуик. — Къде е моят прислужник? Къде са приятелите ми?

— Какви ти приятели! Ураа! — И към него полетяха: най-напред една ряпа, след туй картоф, след туй яйце и разни други малки подаръци, израз на игривото настроение на многолюдието.