Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Виждам, че господинът като нищо ще надупчи някого със сачмите си — изръмжа дългият мъж.
— Добре, добре, все ми е едно — съгласи се горкият Уинкл и обърна пушката си наопаки. — Ето на.
— Само мир да има — заключи мистър Уелър; и те тръгнаха отново.
— Спрете! — рече мистър Пикуик, след като се бяха придвижили няколко метра.
— Сега пък какво? — запита Уордл.
— Тази Тъпманова пушка е опасна… виждам, че е опасна — рече мистър Пикуик.
— Какво! Опасна ли? — извика мистър Тъпман силно разтревожен.
— По начина, както я носите — забеляза мистър Пикуик. — Много съжалявам, загдето отново правя възражение, но не бих се съгласил да продължа, освен ако я носите като Уинкл.
— По-добре ще е, смятам, сър — рече дългият ловен надзирател. — Иначе може да посеете сачмите във вас си или в някой от нас.
Мистър Тъпман най-учтиво побърза да хване оръжието си в желаното положение и дружината тръгна отново; двоицата любители ловджии вървяха с обърнати надолу пушки, като двама редници на кралско погребение.
Отведнъж кучетата се заковаха на място, а дружината безшумно пристъпи крачка напред и също спря.
— Какво става с лапите на кучетата? — прошепна мистър Уинкл. — Колко смешно са застанали.
— Шът, не виждате ли? — тихо отвърна Уордл. — Подушили са нещо.
— Подуши са нещо! — рече мистър Уинкл, озъртайки се наоколо, сякаш очакваше да види някоя необикновено красива гледка, която умните животни бяха открили чрез своето обоняние. — Какво са подушили?
— Отваряйте си очите — рече Уордл, който не чу въпроса в напрежението на момента. — Хайде сега!
Чу се остро пърхане на криле, което накара мистър Уинкл да отскочи назад, сякаш бяха стреляли по него. „Бум, бум“ — гръмнаха две пушки; димът бързо се разнесе из полето и се изви нагоре във въздуха.
— Къде са? — питаше мистър Уинкл, изпаднал в страшна възбуда, като се въртеше подобно на пумпал на всички страни. — Къде са? Кажете ми кога да стрелям. Къде са… Къде са?
— Къде ли? — рече мистър Уордл и вдигна две птици, оставени от кучетата в краката му. — Та ето ги.
— Не, не. Искам да кажа другите — рече смаяният Уинкл.
— Доста далеч са вече — отвърна Уордл, като спокойно пълнеше отново пушката си.
— Вероятно след пет минути ще се натъкнем на друго ято — обади се дългият ловен надзирател. — Ако джентълменът почне да стреля отсега, може би ще успее да изкара сачмите от цевта, когато се разхвърчат.
— Ха, ха, ха — изкикоти се громко мистър Уелър.
— Сам! — укори го мистър Пикуик от състрадание към объркания си засрамен последовател.
— Да, сър?
— Не се смейте.
— Няма, сър. — И сякаш да се извини, мистър Уелър направи такава гримаса зад ръчната количка, че на момчето с гамашите му стана извънредно забавно и то прихна да се смее високо, а дългият ловен надзирател веднага го плесна, намирайки по този начин предлог да се обърне и прикрие собственото си весело настроение.
— Браво, стари приятелю — рече мистър Уордл на мистър Тъпман. — Вие наистина стреляхте този път.
— О, да — отговори с гордост, примесена с известно смущение мистър Тъпман. — Гръмнах.
— Добре беше. Ще ударите нещичко следващия път, ако сте винаги нащрек. Много е лесно, нали?
— Да, много е лесно — рече мистър Тъпман. — Но доста заболява рамото. И понятие нямах, че тези малки пушки блъскат така. За малко не се прекатурих.
— Хм — усмихна се възрастният джентълмен. — Ще свикнете полека-лека. А сега… хайде готови… наред ли е всичко там с количката?
— Тъй вярно, сър — отвърна мистър Уелър.
— Да тръгваме тогава.
— Дръжте се здраво, сър — рече Сам, подемайки ръчната количка.
— Да, да — отвърна мистър Пикуик и те продължиха пътя си с подходяща скорост.
— Сега стойте по-назад с тази количка! — провикна се Уордл, след като я бяха прехвърлили през плета в другата ливада и мистър Пикуик отново се видя настанен вътре.
— Слушам, сър — отвърна мистър Уелър и спря.
— Хайде, Уинкл — рече възрастният джентълмен, — следвайте ме внимателно и гледайте да не закъснеете този път.
— Не се безпокойте — отговори мистър Уинкл. — Надушили ли са нещо?
— Не, не; не още. Тихо, тихо. — Те тръгнаха дебнешком и щяха да се придвижат наистина много тихо, ако мистър Уинкл, извършвайки някакви много сложни манипулации със своята пушка, не бе гръмнал в най-напрегнатия миг над главата на момчето, точно на мястото, където би се намирал мозъкът на високия надзирател, ако той беше застанал там вместо хлапака.