Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Познавам един джентълмен, сър, дето направил туй — обади се мистър Уелър. — Почнал от два метра, но нямало как да продължи, защото от първия път птицата тъй изхвърчала, че никой вече не видял и перце от нея.
— Сам — рече мистър Пикуик.
— Да, сър? — отзова се мистър Уелър.
— Бъдете тъй любезен да разказвате анекдотите си само когато ви ги поискат.
— Слушам, сър.
И мистър Уелър тъй хитро намигна с онова си око, което не беше прикрито от канчето с бира, що бе вдигнал към устните си, че двете момчета отведнъж се запревиваха от смях и дори дългият ловен надзирател благоволи да се усмихне.
— Да, това наистина е знаменит студен пунш — рече мистър Пикуик, впил поглед в глинената бутилка. — И много е горещо днес, и… Тъпман, драги приятелю, още една чашка пунш?
— С голямо удоволствие — отвърна мистър Тъпман; и след като изпи и тази чаша, мистър Пикуик си взе още една, просто да види дали имаше портокалова кора в пунша, защото портокаловата кора винаги му действуваше зле; и като се увери, че няма, мистър Пикуик изпи още една чаша за здравето на отсъствуващия им другар, а след това се почувствува безусловно задължен да предложи да вдигнат чаши в чест на неизвестния майстор на пунша.
Тази поредица от чашки произведе значително въздействие върху мистър Пикуик; той се смееше, физиономията му сияеше, като по устните му играеха най-лъчезарни усмивки и очите му святкаха весело и добродушно. Изпадайки все повече и повече под влиянието на питието, чиято възбудителна сила се бе увеличила поради горещината, мистър Пикуик прояви голямо желание да си припомни някаква песничка, що бе чувал в ранното си детство, но тъй като опитите му се оказаха несполучливи, той реши да освежи паметта си с още няколко чашки пунш, а това повидимому даде съвсем обратен ефект; защото, докато в началото той не можеше да си спомни думите на песничката, накрая не можеше да каже членоразделно нито една дума; и когато най-сетне се изправи на крака, за да произнесе красноречиво обръщение към дружината, той потъна едновременно и в ръчната количка, и в дълбока дрямка.
Кошницата биде отново завързана и след напълно безуспешните усилия да изтръгнат мистър Пикуик от пълното му вцепеняване, проведоха съвещание дали би трябвало мистър Уелър да извози господаря си обратно, или би било по-добре да го оставят там, където си беше, докато дойде време да си тръгнат всички. Второто предложение надделя в края на краищата: тъй като завършекът на експедицията нямаше да трае повече от час и тъй като мистър Уелър настойчиво молеше да го вземат с дружината, решено бе да оставят мистър Пикуик да спи в ръчната количка, докато дойдат да го приберат на връщане. Те тръгнаха прочее, като оставиха мистър Пикуик да си хърка най-спокойно на сянка.
Няма никакви разумни основания за съмнение, че мистър Пикуик щеше да остане да си хърка на сянка, докато се върнат неговите приятели, или, в случай че закъснееха, докато се спусне вечерният здрач връз полето — при условие естествено, че нищо не би нарушило неговия покой. Но неговият покой биде нарушен и ето как се случи това.
Капитан Болдуиг беше дребен избухлив човек, с плътно черно шалче и син сюртук и когато благоволеше да обикаля земята си, той го вършеше в компанията на дебелия си бамбуков бастун с пиринчен шип и на градинаря и помощник-градинаря си — и двамата с покорни лица, — а когато даваше своите заповеди (на градинарите, не на бастуна), капитан Болдуиг го правеше с присъщите му високомерие и гневливост: защото балдъзата на капитан Болдуиг се беше омъжила за маркиз и къщата на капитан Болдуиг беше „резиденция“, и земите му „имение“, и всичко, що го заобикаляше, бе величествено, бляскаво, могъщо.
Мистър Пикуик не бе спал и половин час, когато дребният капитан Болдуиг, последван от двамата си градинари, се появи, пристъпвайки с допустимата за ръста и достойнството му бързина; когато стигна до дъба, капитан Болдуиг поспря, пое дълбоко дъх и хвърли взор към гледката пред него, сякаш гледката би трябвало да бъде особено поласкана, загдето той й бе обърнал внимание; след това енергично удари по земята с бастуна си и повика старшия градинар.
— Хънт — рече капитан Болдуиг.
— Да, сър — рече градинарят.