Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Младеж като Али Доган има много причини за такова желание. Строй, униформи, музики — привличат. Войнствените турски традиции от векове също си казваха думата. Но най-важна подбуда беше примерът на генерал Мустафа Кемал. Разбра вече, че както повечето народ, Али благоговееше пред него. Животът му беше почнал и продължаваше под ръката на Ататюрк. А пътят на президента минаваше през армията, офицерството, военните подвизи.

Известно ти е, че преди да преобърне Турция, той я беше спасил от пълно унищожение. Както вълци разкъсват убито животно, тъй след Европейската война французи и англичани ръфаха мъртвата империя. И Гърция с голяма войска се беше притурила да получи своето. Ама ненадейно в сърцето на Анадола изникна Кемал паша. Без обучени полкове, без снабдени дивизии, а само с една воля, с шепа разнебитени части и най-вече с простия народ зад гърба си. От него стегна той войска и с няколко бързи битки попиля окупационните армии.

Али Доган, разбира се, не беше чел за тия сражения, ама ги знаеше като петте си пръста. Слушал бе за тях от участници, свидетели, от по-стари хора. И тая устна история, понатъкмена тук-там, най-добре говореше за славата на Ататюрк. Но и нещо повече имаше в случая. Бащата на Али бе загинал на Галиполи под водителството на Мустафа Кемал. Снаряд го размазал на пестил, но битката спечелили. Ох! — това утешаваше момчето…

Пак ми се свива сърцето, макар да говоря за отдавнашни работи. И тогава, и сега се питам: има ли такова нещо, дето да оправдае смъртта на бащата? Пред сина да я оправдае. Знам, че милиони усти ще отвърнат утвърдително. Родината, ще кажат едни, държавата, монарха, тая и оная идея, свободата, равенството и много още. Големи думи, лесно се търкалят, чували сме ги често. Само че аз не им вярвам и не мога да ги приема. Целият свят да се изстъпи насреща ми, няма да ме наклони към себе си. Ще издържа гневния му поглед и преди да ме изпепели, ще река: Няма такова нещо ни под небето, ни на небето, дето да оправдае пред мен гибелта на баща ми. Ни отечество, ни земя, ни коя ще да е идея. Ако би мъртъвците да възкръснат, ако би всички в тартара да се провалим, пак няма да дам баща си на смъртта. Не мога да обърна сърцето си и на сбогуване да му викна: „За добро умираш, тате! Оправдано е…“

Ще кажеш, че съм голям егоист. Че нищо на тоя свят не става без жертва и човечеството на косъм нямаше да мръдне, ако пътят му не бе застлан с жертви. Недей да смесваш нещата — ако си решил сам да се жертваш, жертвай се, но друг да пожелаеш да стане жертва — нито имаш право, нито оправдание. Някому може да се стори благородно да оправдае смъртта на баща си заради „велика кауза“. За морална твърдина може да смята такова нещо. Само че аз не го смятам твърдина, а почва подла и хлъзгава. Защото един ще оправдае, а втори сам ще поведе баща си на заколение в името на подобна кауза. Ако пък бащата не проумява колко велика е „великата кауза“, ако се опъва и не я ще, синът собственоръчно ще му отсече главата. Както безброй пъти е ставало. А стигнеш ли до баща си, всяка чужда смърт ще оправдаеш и одобриш все заради споменатата кауза…