Цялото кралско войнство

По този начин нощите се превърнаха в Ан Стантън. Защото тази вечер в колата Ан Стантън изигра много хитро своя номер. Изигра го без ръце и без думи, но той не се нуждаеше ни от ръце, ни от думи. Тя само завъртя главата си на коженото облегало, допря пръст до устните си, произнесе: „Ш-ш-шт!“ и се усмихна. И заби харпуна си по-дълбоко от когато и да било. Куийкег25 бе пронизал дебелото пет педи сало, достигайки самата сърцевина, но аз не знаех това, усетих го едва когато потеглиха въжето и зъбецът захапа живо месо, което бях самият аз. Пък аз си мислех, че се състоя само от сало. И може би щях да продължа да си мисля така.

И тъй Ан Стантън беше моите нощи. И моите дни също, само че не беше цялото съдържание на дните, а по-скоро техен аромат, вкус, атмосфера, дъх, без които всичко останало би било нищо. С нас обикновено идваше Адъм, а често пъти и други — с книги, сандвичи и одеяла — в боровата гора, на плажа, на тенис-кортовете, на сенчестата веранда, където свиреше грамофон, в платноходката, на кино. Но понякога тя ще остави книгата си да се плъзне на одеялото, ще легне и ще се загледа във високия свод от сплетени борови клони, а аз ще я попоглеждам крадешката и след миг ще забравя, че Адъм е с нас. Или докато грамофонът свири на верандата, Ан ще се смее и ще разговаря с другите, но в даден миг ще я уловя притихнала и замислена — може би само миг, — с поглед, вперен някъде далеч отвъд верандата и двора, и ето че в същия миг за мен ще престанат да съществуват и Адъм, и всички останали.

Ходехме и в хотела, където имаше висока кула за скокове във вода, много висока, защото хотелът беше моден и в него от време на време се уреждаха дори изложби и състезания. Това лято Ан я беше хванал някакъв бяс да скача. Тя се качваше горе на кулата — всеки ден все по-нависоко и по-нависоко — и замираше там на слънцето, в самия край на площадката или трамплина. После вдигаше ръце и аз изпитвах чувството, че нещо ще се скъса в мен. После литваше надолу в красив скок „чайка“ — с широко разперени ръце, при което се очертаваха още по-добре стегнатите й гърди, със силно извит назад гръб и плътно прибрани дълги стройни крака. Тя летеше надолу в слънцето и докато наблюдавах този полет, също ми се струваше, че наоколо няма никой. Аз затаявах дъх, докато в мен не се скъсаше това, което се готвеше да се скъса. После тя се забиваше като нож във водата, двете й пети всмукваха след себе си образувалата се пяна и пръските изчезваха. Понякога Адъм побесняваше от това, че тя скача толкова отвисоко.

— О, Адъм — убеждаваше го тя, — няма нищо страшно. Да знаеш само колко е хубаво!