Фурията на Академа

– Рарм – изръмжа посланик Варг, а гласът му едва се чу през шума на падащата вода. – Аз ще изпея кървавата ти песен.

Миг по-късно в мехура се раздвижиха нови сенки и отвътре излезе още един каним. Сарл все още изглеждаше слаб, хитър и опасен. Той огледа пещерата с червените си очи и когато един от восъчните паяци се блъсна в него, докато поправяше натрошения кроач, Сарл оголи зъби и го ритна към близкия сталагмит. Същес­твото се удари в сталагмита и падна в кроача, безпомощно мърдайки потрошените си крака.

Без да се колебаят, други два паяка промениха курса си и започнаха да запечатват умиращия си събрат в кроача, където той щеше да бъде разложен за храна на останалите същества.

От мехура се появи втора фигура, този път по-дребна, почти колкото човек. Тя бе наметната с дълга сива пелерина, чиято качулка изцяло покриваше главата ѝ. Но начинът, по който се движеше, бе зловещо нечовешки, твърде вдървено и същевременно грациозно.

– Къде е последният? – попита фигурата.

Гласът и интонацията бяха абсолютно чужди и по никакъв начин не показваха какво се крие под наметалото.

– Ще бъде намерен – изръмжа Сарл.

– Трябва – отвърна фигурата. – Той може да предупреди водача на алераните за нас.

– Те мразят Варг – каза Сарл. – Той дори не успя да си уреди аудиенция при алеранския водач. А дори и да успее да говори с него, алераните никога няма да му повярват.

– Може би – отвърна закачулената фигура. – А може би не. Не трябва да рискуваме да ни открият.

Сарл помръдна странно с рамене и не каза нищо.

– Не – каза фигурата. – Не се страхувам от тях. Но няма логика в това, да им позволим да застрашат плановете ни.

Сарл изгледа навъсено фигурата и отстъпи назад.

– Готови ли са съюзниците ти? – попита съществото.

– Да. Тази нощ цялото крайбрежие ще бъде ударено от силна буря. Той ще бъде принуден да остане в покоите си, за да смекчи силата ѝ. До стаята има само един път. Той няма да избяга.

– Много добре – отвърна фигурата. – Намери главатаря на глутницата. Ако не го намерите, докато луната залезе, ще нападнем без него.

– Той е опасен – възрази Сарл. – Докато е жив, няма да бъдем в безопасност.

– Той не представлява заплаха за мен – отвърна фигурата. – Само за теб. Ще нападнем, когато залезе луната. А след това...

Съществото с наметалото изведнъж млъкна, обърна рязко главата си и погледна към перваза, като че ли право в Тави.

Младежът замръзна на място и устата му пресъхна.

Изминаха няколко мига в напрегната тишина и фигурата отново се обърна към Сарл. От мехура излязоха двама каними и зас­танаха зад гърба му.