Фурията на Академа
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502417
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на Академа». Краткое содержание книги:
– За цивилна имате набито око.
– Не е заради зрението ми – отговори тя. – От тези мъже вони на алчност и страх, както смърди една овца.
– И можете да ги усетите от такова разстояние? – Фиделиас установи, че жената го впечатлява все повече и повече. – Сигурно са на петдесетина фута от нас. Вие сте наистина надарена в призоваването на вода.
– Понякога ми се иска да не бях – отвърна тя. – Или поне да не беше толкова силно. – Тя притисна пръсти към слепоочието си. – Едва ли в бъдеще ще посетя отново някой град. Твърде шумни са, дори когато спят.
– Донякъде ви съчувствам – каза Фиделиас и я поведе по една странична уличка между високите домове, която беше доста сенчеста. – Виждал съм водни призователи с вашата сила, които бяха неспособни да контролират дарбата си.
– Като Одиана – каза тя.
Фиделиас почувства притеснение при споменаването на лудата водна вещица. Одиана не му харесваше. Беше твърде непредсказуема за вкуса му.
– Да.
– Тя ми разказа за първия си контакт с фуриите – каза Исана. – Честно казано, съм изненадана, че е толкова стабилна.
– Интересно – каза Фиделиас и намери скрито местенце между две сгради. – Никога не е споменавала за това.
– А питали ли сте я? – каза Исана.
– И защо да го правя?
– Защото човешките същества трябва да се грижат едно за друго, сър. – Тя сви рамене. – Но пък да, защо да го правите?
Фиделиас изпита леко раздразнение, защото думите на холтъра попаднаха в целта. Реакцията му го изненада и той си помисли, че жената е права в доста по-голяма степен, отколкото той е готов да признае. Беше минало доста време, откакто за последен път бе действал според вътрешната си мотивация, а не по необходимост или от чувство за самосъхранение.
От деня, в който бе предал Амара всъщност.
Фиделиас се намръщи. От известно време не се беше сещал за нея. Сега това му се стори странно. Може би се беше опитвал да прогони мисълта за Амара от главата си. Но защо?
Той затвори очи и направи така една-две крачки, мислейки си за изненадата, изписана на лицето ѝ, когато се беше оказала заровена в земята до шията, заловена от най-способните хора на Акватайн. Тя бе предусетила предателството му като истински Курсор, но логиката ѝ не я бе подготвила за собствената ѝ емоционална реакция. Когато тя го беше обвинила и той бе признал предателството си, в очите ѝ се беше появило изражение, което той и до днес не можеше да забрави. Те бяха пълни с болка, гняв и тъга.
Нещо потрепна в гърдите му, но той безмилостно потисна надигащото се чувство.
Той не беше сигурен, че съжалява, задето се бе отказал изцяло от чувствата си, и точно липсата на съжаление го беше разтревожила. Може би холтърът беше права. Може би той наистина бе изгубил нещо жизненоважно, може би измяната му и действията му в долината Калдерон бяха потушили някаква искрица живот, топлотата му и съчувствието му. Възможно ли бе сърцето и душата на един човек да умрат и въпреки това той да върви и да разговаря така, сякаш е още жив?
Фиделиас отново прогони тези мисли. Нямаше време за подобни сантиментални спомени. Ловците на награди бяха започнали да скъсяват разстоянието между себе си и преследваните.
Фиделиас извади късия си тежък лък изпод наметалото и плъзна една дебела грозна стрела в тетивата. С бързината и увереността на стрелец и призовател на дърво той се обърна и пусна стрелата в гърлото на мъжа, който вървеше по-назад от двамата.
Партньорът му закрещя и се хвърли напред, без все още да е разбрал, че е останал сам. „Аматьори“ – помисли си Фиделиас. Това беше стар трик – да се стреля първо в по-далечния противник, за да могат спътниците му да продължават да настъпват, без да забелязват опасността, вместо да се пръснат да търсят прикритие. Фиделиас извади втора стрела и стреля – острието ѝ попадна в лявото око на единствения останал ловец на награди от разстояние почти пет фута.
Мъжът рухна на земята – смъртта беше настъпила мигновено. Само кракът му порита още известно време, докато кръвта му заливаше калдъръма. След това застина неподвижно.
Фиделиас ги наблюдава още около минута, след което остави лъка си на земята, извади ножа си и провери пулса на шиите им, за да се убеди, че са мъртви. Той не се и съмняваше в това, но професионалистът в него мразеше мърляво свършената работа и едва след като бе сигурен, че са умрели, отново взе лъка си.
Да, Исана не грешеше.
Може би той наистина бе изгубил способността си да чувства.
Не че имаше някакво значение.
– Холтър – каза той и се обърна към нея, – трябва да се махнем от тук.