Фурията на Академа

Тави зави зад поредния ъгъл и се озова в продълговата и тясна стая. Той рязко се спря, стиснал фенера в ръка, но изведнъж някой се блъсна в него и угаси светлината.

Тави притисна гръб към най-близката стена и стисна здраво ножа си, опитвайки се да успокои дишането си, за да може да чува по-добре. Долавяше се звукът от капеща вода, която се оттичаше от градските цистерни и по подземни канали се просмукваше в планината. Не след дълго започна да различава мътна червена светлина, същата като от почти невидимите лампи в покоите на Варг. След още малко очите му се приспособиха към тъмнината и той видя безмълвната, огромна фигура на посланик Варг, която клечеше на десетина ярда пред него. Канимът бе притиснал с едната си ръка Кайтай към гърдите си и бе опрял черните нокти на другата в гърлото ѝ.

Маратската девойка изглеждаше повече ядосана, отколкото уплашена. Зелените ѝ очи проблясваха свирепо, а изражението на лицето ѝ бе студено и гордо. Но тя не се опитваше да се бори срещу далеч по-силния си противник.

Варг погледна Тави. Очите на посланика се криеха в сенките на муцуната му и гъстата му кожа. Черните му бърни се повдигнаха нагоре и оголиха кучешките му зъби.

– Тук съм – каза съвсем тихо Тави. – Какво искаше да ми покажеш?

Езикът на Варг увисна за миг от устата му и канимът изглеж­даше така, сякаш се усмихва доволно.

– Защо си мислиш така, пале?

– Нямаше нужда да измисляш толкова сложен план, за да ме убиеш. Досега да си го направил, без да си правиш труда да ме отвеждаш донякъде. Затова реших, че искаш да ми покажеш нещо. Затова отведе и Кайтай.

– И ако е така? – изръмжа Варг.

– Само си изгуби времето. Нямаше нужда да го правиш, за да ме накараш да дойда тук.

– Така ли? – попита Варг. – Помисли си, пале, наистина ли щеше да ме последваш толкова надълбоко по тунелите, само защото съм те помолил? – Канимът оголи белите си зъби. – Щеше ли да се отдалечиш толкова от събратята си, ако имаше избор?

– Сериозен довод – не възрази Тави. – Но сега вече съм тук. Пусни я.

От гърдите на Варг се разнесе ниско ръмжене.

– Пусни я, посланик – повтори Тави, като се стараеше гласът му да прозвучи спокойно. – Моля те.

Варг постоя така още миг, после кимна и освободи Кайтай, побутвайки я леко напред. Тя отскочи от канима и изтича при Тави.

– Добре ли си? – попита я той.

Тя измъкна своя нож от колана му, където го беше пъхнал, и се обърна към Варг с яростен поглед в очите.

– Почакай – каза ѝ Тави и положи ръка на рамото ѝ. – Не още.

Варг издаде кашлящ, ръмжащ смях.

– Самката ти е много свирепа.

Тави примигна и каза:

– Тя не ми е самка.

В същото време Кайтай произнесе:

– Аз не съм му самка.

Тави я погледна и започна да се изчервява, а Кайтай му хвърли леден поглед.

Варг отново се разсмя.

– И в двама ви има много сила. Това мога само да го уважавам.

Тави се намръщи.

– Предполагам, че ти счупи фенера ми.