Фурията на Академа

Фиделиас се замисли над думите, които жената бе избрала, за да изрази мисълта си. Тя лесно би могла да каже „лорд Акватайн“ или „лейди Акватайн“, но бе предпочела да не го прави. Разбираше, че Фиделиас избягва да споменава имената им на места, където лесно може да бъде чут, и уважаваше решението му. Това му вдъх­на надежда, че Исана притежава достатъчно гъвкаво мислене, че да се съгласи да работи за тях.

– Абсолютно – каза ѝ той.

– Имам условия – предупреди го тя.

Фиделиас кимна.

– Трябва да ги обявите по време на срещата, холтър – отвърна той. – Аз съм само пратеник и ескорт. Но смятам, че това може да се уреди.

Исана кимна.

– Много добре. Още колко трябва да вървим?

– Не много, холтър.

Исана въздъхна раздразнено.

– Имам си име. Уморих се всички да се обръщат към мен с „холтър“.

– Приемете го като комплимент – посъветва я Фиделиас. Внезапно косъмчетата на врата му настръхнаха и той едва се удържа да не се обърне и да започне да се оглежда като уплашена котка. Някой ги следеше. Достатъчно дълго бе играл тази игра, за да може да го усети. Поне за момента нямаше нужда да узнава подробностите. Предишния ден бе показвал лицето си твърде често, а в столицата имаше доста хора, които бяха готови да го предадат на Короната и да приберат наградата. – Няма друга жена в страната, която да може да се похвали с такава титла.

– Нито пък има друга жена, която да знае рецептата ми за хляб с подправки – отвърна Исана, – но никой не казва нищо за това.

Фиделиас се обърна към нея и леко се усмихна. Използва момента, за да опита да зърне преследвача им с крайчеца на окото си. Бяха двама, едри груби мъже, несъмнено речни плъхове от някоя от множеството лодки, които бяха пристигнали в столицата за фестивала. Успя да види само, че са облечени зле и единият залита с пиянска стъпка.

– Имате ли нещо против да ви задам един въпрос?

– Да – отвърна тя. – Но питайте.

– Не мога да не обърна внимание, че нямате съпруг, холтър. Нито деца. Това е... необичайно за жена в нашата страна, имайки предвид законите ни. Да разбирам ли, че като млада сте прекарвали времето си в лагерите?

– Да – отвърна тя с равен тон. – Точно както изисква законът.

– Но нямате деца – каза той.

– Нямам деца – потвърди тя.

– Имало ли е мъж? – попита Фиделиас.

– Да. Войник. Известно време бяхме заедно.

– Родихте ли му дете?

– Опитах се. Но бременността ми бе прекъсната преждевременно. Скоро след това той ме напусна. Но местният командир ме изпрати у дома. – Тя го стрелна с поглед. – Изпълнила съм дълга си, сър. Защо питате?

– Просто за да минава времето – отвърна Фиделиас, опитвайки се да се усмихне доброжелателно.

– Да минава времето, докато търсите място, където да се разправите с двамата мъже, които ни следят – рече тя.

Фиделиас погледна нагоре към лицето ѝ, защото холтърът беше с една длан, че и повече по-висока от него, и този път усмивката му беше искрена.