Фурията на Академа
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502417
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на Академа». Краткое содержание книги:
Пребледнялата Исана го гледаше безмълвно. Маската на увереност бе изчезнала от лицето ѝ, заменена с ужас и отвращение.
– Холтър – повтори Фиделиас, – не бива да се задържаме на тази улица.
Тя като че ли се овладя. Отмести поглед от него, присви очи и отново наложи предишната маска.
– Разбира се – рече тя. Гласът ѝ леко трепереше. – Водете.
Глава 39
– Хайде – каза Тави. – Трябва да тръгваме.
– Още не – отвърна Кайтай.
Тя се обърна към входа на прохода и се шмугна в него.
– Врани! – промърмори Тави. Той остави шишето настрани и я последва, изсъсквайки: – Вдясно почва пропаст. Придържай се вляво.
Той я последва до перваза и коленичи до нея, докато тя се взираше в кроача, бавно движещите се восъчни паяци и неподвижните каними.
– В името на Единствения – прошепна тя с широко отворени очи. – Алеранецо, трябва да тръгваме.
Тави кимна и се обърна.
На края на перваза се появи един восъчен паяк и застана между тях и входа на прохода. С ленива грациозност той започна да се приближава към Тави. Младежът замръзна на мястото си. Восъчните паяци бяха отровни, но по-лошото бе, че работеха заедно с останалите. Ако този повикаше другарите си, те щяха да го нападнат едновременно – и макар че можеше да се измъкне от бавно движещите се паяци, той никога нямаше да надбяга омагьосаните каними. Сигурно можеше да убие паяка, но не и преди съществото да предупреди останалите.
Той погледна през рамото си към Кайтай. Тя го гледаше с широко отворените си очи.
И тогава предният крайник на паяка леко докосна ръката му и Тави трябваше да стисне зъби, за да не изкрещи.
Паякът се спря и завъртя светещите си очи. После използва другите си два крайника, за да опипа ръката и раменете на младежа. Тави стоеше неподвижно като статуя. Крайниците на паяка го опипаха няколко пъти по шията, после съществото се придвижи напред, стъпи на ръката, после на лакътя и рамото и прескочи Тави, без да го напада и без да вдига тревога. Като че ли въобще не го забеляза.
Тави бавно обърна глава назад и видя, че паякът прави същото и с Кайтай. После той слезе от нея и започна бавно да покрива края на перваза с кроач.
Двамата се спогледаха недоумяващо, след което бързо се върнаха в главния тунел, по-далеч от запълнената с кроач пещера.
– Защо постъпи така? – избъбри Тави веднага, след като излезе от тунела. – Кайтай, той трябваше да вдигне тревога и да нападне. Защо не го направи?
Кайтай излезе от тунела секунда след него и дори на слабата светлина на канимската лампа той успя да види, че тя е пребледняла и силно трепери. Тави остана неподвижен за миг и после повтори:
– Кайтай?
Тя се изправи, обгърнала тялото си с ръце, сякаш умираше от студ, а очите ѝ блуждаеха наоколо.
– Не може да бъде – прошепна тя. – Не може да бъде.
Тави пристъпи към нея и положи ръка върху рамото ѝ.
– Кое не може да бъде?
Тя го погледна с ужас в очите.
– Алеранецо, ако... Древните легенди. Ако легендите на народа ми са верни, значи, това са вордите.
– Хм – каза Тави. – Кои?
– Ворди – прошепна Кайтай и потрепери при произнасянето на думата. – Поглъщачи. Ядачите на светове, алеранецо.
– Не съм чувал за тях.
– Не си – отвърна Кайтай. – Ако беше чувал, градовете ви щяха да лежат в пепел и руини. Хората ти щяха да бягат. Да бъдат преследвани. Както бяха нашите.
– За какво говориш?
– Не тук, алеранецо. Трябва да се връщаме. – В гласа ѝ се промъкна паника. – Не можем да останем тук.
– Добре – каза Тави, опитвайки се да звучи успокояващо. – Добре. Хайде.
Той взе лампата на Варг и тръгна към изхода от подземията, оглеждайки се за белезите, които беше оставил по стените.
На Кайтай ѝ бяха достатъчни няколко секунди, за да успокои дишането си. После тя каза:
– Преди много време народът ми е живял на друго място. Не в земите, които обитаваме днес. Някога сме живели като твоите хора. В селища. В градове.
Тави повдигна изненадано вежди.
– Никога не съм чувал това. Не знаех, че народът ти е имал градове.
– Не – отвърна Кайтай. – Вече няма.
– Какво се е случило с тях?
– Дошли вордите – каза Кайтай. – Взели много от хората ми. Взели ги така, както онези вълчи същества в пещерата. Те също са взети.
– Взети – каза Тави. – Имаш предвид контролирани? Поробени по някакъв начин?
– Нещо повече – отвърна тя. – Вълчите същества, които видя, са били погълнати. Всичко в тях, което ги прави това, което са, го няма. Духът им е бил унищожен, алеранецо. Останал е само духът на ворда – и взетите не чувстват болка, страх или слабост. Духът на ворда им дава голяма сила.