Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
– Да, но вие не го направихте, нали?
– Не... Но и не взех твърдо решение, че ще запазя детето. Просто оставих седмиците да минават, без да реагирам. Така мина седмата, а после и осмата седмица. Всичко стана много бързо. Грегори все още владееше мислите ми, съзнанието ми. Направо бях откачила. Бях убедена, че ще успея да го накарам да промени решението си и да си го върна. Бях на ръба на пропастта. Нямах постоянен адрес, скитах насам-натам, прибирах се при родителите си само веднъж седмично. А когато бременността започна да ми личи, изобщо престанах да се прибирам. Задоволявах се само да им се обадя по телефона.
– В болница ли родихте?
– Да. В Монбелиар, в отделението по патологична бременност. Тъкмо бях навършила пълнолетие. А бебето не бе много едро. Роди се на двайсет и седми август хиляда деветстотин и осемдесета година. Момиченце. Излязох от болницата с документите за гражданското му състояние, които трябваше да попълня, но така и не го направих. Хвърлих ги в кофата за боклук.
– Толкова просто ли беше?
– Господин Гран-Дюк, прекарах една седмица в болницата. Имах контакт с много сестри и лекари. Там трябва да има някаква следа за раждането, досие или нещо подобно. Така че доказателството съществува. Но кой щеше да тръгне да проверява дали детето е все още с мен и дали го отглеждам? А и никой от семейството ми никога не узна нищо за детето...
– А как нарекохте момиченцето?
– Никога не е имала име. Странно, нали? Бях казала в болницата, че още не съм избрала името, че чакам бащата. Излязох оттам с детето на ръце. За няколко седмици падението ми бе главозамайващо. Скъсах всички връзки с приятелките си от детинство, със семейството. Беше лято. Бях безкрайно изтощена. Срещах се с група хора, които не ме съдеха. Все не успявах да взема решение. Да се върна у дома, да плача, да се хвърля в ръцете на родителите ми... И двамата работеха в компания „Алштом“106, в сектора за монтаж на високоскоростни влакове в Белфор. Или да отида при Грегори с бебето на ръце и да се помъча да го убедя да признае детето. Дъщеря ми вече имаше невероятни сини очи – е, и малко като моите, но главно като очите на баща си, прекрасните светли очи на хъски. Другият вариант бе да умра на улицата.
– А как взехте решение да заминете?
– Нямах избор. Появявах се с дете на ръце по улиците на Монбелиар... Такова нещо се забелязва... Нищо, че бях пълнолетна. След няколко седмици социалните служби бяха по петите ми. Щяха да настанят детето някъде, а мен щяха да върнат в дома ми, без да поискат мнението ми. Ще ви призная, господин Дюк, че бях вършила доста незаконни неща. Продавах дрога, крадях, много пъти продавах тялото си. Нали разбирате, че за да оцелея, трябваше на напусна Монбелиар.
– Тогава ли срещнахте Жорж Пелтие?
– Да. Нещастник. Объркан човек, също като мен, който също трябваше да се махне от града. По петите му бяха ченгетата, семейството му, кой ли не. Точно като мен. Бях му симпатична, намираше ме за мила и красива. Въпреки всичко. Мислех, че искаше да ми стане сводник. Никога не му позволих да ме докосне, но все пак имахме общи интереси. Бе повече от ясно, че и двамата трябва да изчезнем. Да отидем в Юра, на Мон Терибъл. Бе близо до Монбелиар, но никой нямаше да ни търси там.
Направихме го през първата седмица на декември. Времето бе още меко, а и ние бяхме свикнали да спим под звездите. Много се надявах да се видя отново с Грегори. Да го срещна случайно някъде. Не можеше да отрече, че той е бащата. Щеше да ме познае и да признае детето. Заради очите на бебето, които бяха неговите очи. Може да ви изглежда глупаво, господин Гран-Дюк, но се надявах. Грегори Морез бе единственото ми спасение. Все още вярвах, че всичко ще се уреди.
– И как го срещнахте?
– Настанихме се в една колиба в подножието на Мон Терибъл. Не бе топло, но палехме огън, имахме покрив над главата си, така че бе малко по-добре, отколкото на улицата. Ще ви отговоря на въпроса, господин Гран-Дюк. Да, срещнах случайно Грегори Морез. Срещах го всеки божи ден. Мон Терибъл не е висок връх, а и гората не е голяма. Срещнах го с детето на ръце. Той не ме позна, господин Гран-Дюк! Дори не ме погледна. За няколко месеца се бях превърнала от сравнително привлекателно младо момиче в боклук. Бях наедряла. Гърдите ми представляваха две парчета мека плът и висяха. В очите ми вече нямаше никакъв блясък. Бях неузнаваема.
– Не поговорихте ли с него?
– Не разбирате, господин Гран-Дюк. Чувствах се унизително. Бях толкова смачкана. Та той не ме бе познал! Нима бях толкова погрозняла? Дали се бе срещал с други жени след мен? Разбрах, господин Гран-Дюк, че той повече никога няма да ме докосне. Че повече никога няма да ме пожелае. А как тогава да си въобразявам, че ще поиска детето ми?! Последната ми надежда угасна по склоновете на Мон Терибъл. Вече нямах нищо. Детето ми тежеше като гюле, бе моя издънка и ние потъвахме заедно. Не мислете, господин Гран-Дюк, че не обичах детето си и че не притежавах майчински инстинкт. О, не! Напротив. Само че вече нямах какво да му предложа. Нямаше баща. Нямах мляко. А то дори си нямаше име. Давате ли си сметка? Изведнъж в планината заваля сняг. Бе утрото на двадесет и втори декември хиляда деветстотин и осемдесета година. Топлехме се около огъня в колибата през целия ден. Трябваше аз да се занимавам с всичко. Пелтие витаеше в облаците на кокаина три четвърти от времето. Щеше да се вкочани от студ, ако не бях там. Налагаше се да го изкарвам насила навън, за да посъбере дърва.