Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Ето тук — изрече безгрижно майка ми и кимна на едрия мрачен надзирател. Той отпусна скръстените си пред гърдите ръце и отстъпи встрани.
Аз погледнах въпросително към майка си, която само кимна. Влязох вътре, като почти очаквах да чуя как вратата зад мен се затръшва. Вместо това в носа ми нахлу вонята на изпражнения и повръщано, към която се добавяше и някакъв друг, непознат мирис. Но се оказа не чак толкова непознат — първо го разпозна носът ми и едва след него мозъкът ми. Бях отново в старата си колиба край Арно, подът пред мен — покрит с яркочервена течност, краката ми — затънали до глезените в тази течност, а погледът ми — озъртащ се за Ена, за да я видя с прерязано гърло и едва държаща се за тялото глава. Кръв.
В ъгъла на тъмницата зърнах някакво същество на мрака, свито и плачещо. Сълзите му капеха в такт с водата по стените. Отстъпих крачка назад от съществото пред мен и погледнах към безстрастното лице на майка си. Съвсем спокойно, сякаш ми представяше поредния гост на банкет, тя изрече:
— Разбира се, познаваш синьор Бонакорсо Нивола, нали?
При звука на името си, подобно на дете или на куче, което реагира единствено на начина, по който го наричат, нещото в ъгъла се разгърна и обърна лице към мен. Не бях в състояние да издържа онова, което видях там, затова сведох очи надолу — но за да се сблъскам с нещо още по-лошо: чорапогащникът му беше срязан при слабините и оттам висеше само една кървава кожичка — неестествено, с две липсващи топки, отразяващи онова, което се бе случило на лицето му. Все още влажният от това сатанинско дело нож лежеше виновно на близкото дървено столче. Майка ми го вдигна, приближи го към устните си и докосна с език ръба му, наслаждавайки се на човешката кръв. Кръвта обагри неначервените й устни, а очите й проблеснаха в мрака като нефрит. А аз изхвърчах от тъмницата и докато повръщах, си дадох сметка за онова, което бях видяла.
Очите на човека бяха избодени, топките — срязани.
Докато се гърчех от ужас, усетих, че някой разтрива нежно гърба ми — действие, присъщо на всяка любяща майка към болното й дете.
— Учителят ти се върна обратно в Генуа — каза. — Не сме му сторили никакво зло. Но баща ти и аз много искаме да останеш.
И това бе изречено с много обич, като на приятен гост, който е решил да си тръгне твърде рано.
Привикналият на подобни сцени тъмничар ни наблюдаваше безстрастно. После извади от джоба си мръсен парцал, хвърли го върху повръщаното от мен и го забърса с крак, оставяйки влажно петно върху каменните плочи. Майка ми му хвърли един дукат — отплата, задето е изтрил повръщаното на дожаресината, дъщерята на дожаресата. А после аз се изкатерих, олюлявайки се, по стъпалата, обратно по коридорите и обратно в стаята си.
Шеста глава
Бонакорсо Нивола, Бонакорсо Нивола.
Бях доловила страха в гласа му. Спомнях си, че той бе попитал: „А майка й знае ли?“. Не баща й — майка й. Спомнях си как бе пребледнял, когато си помисли, че пред него стои дожаресата. И си дадох сметка, че той е бил наясно с онова, което разбрах още при пристигането си тук — че лъвицата е красива, но и смъртоносна. Заболя ме, когато се сетих за семейството му, страдах от огромно чувство за вина пред непознатата Лизабета. Ако е обичала нейния мъж така, както аз обичам моя, каква ли е сега агонията й?! Вярно е, че и моят мъж лежеше в затвора така, както и нейният, и двете споделяхме еднаква съдба, ала нейната бе стотици пъти по-тежка — тя бе на практика вдовица, без баща за децата си и без пари, с празно легло и празен долап, и празно сърце, и без нито един петак, който да облекчи орисията й. Изпълних се с невероятна мъка по бедния моряк, който се бе съгласил да ме измъкне оттук. Дълбоко в себе си се заклех някой ден да изпратя достатъчно парична помощ на съпругата и децата на Бонакорсо, защото само един бог знае дали ще са го пуснали от затвора. Добре че синьор Кристофоро бе само прогонен (ако се вярва на думите на майка ми) — бе му позволено да се върне при брат си и при своя любим картографски магазин край морето, а оттам — и при съпругата и сина си, когото още не бе виждал, но който още отсега извикваше сълзи в очите му. Поне за него се радвах.