Храмът на боговете [calibre 2.58.0]

-      Все пак са имали време да направят капан - прошепна Нина, като че ли се страхуваше, че гласът й може да задейства чука. С фенерчето си освети останалата част от залата. Доня­къде стените бяха покрити с мазилка, а над нея имаше надпи­си: бяха на атлантски. В близост до входа се виждаха няколко ниши, в които се намираха прашни останки.

Трупове.

Жената се приближи до тях. Бяха здраво увити в парцали, само главите им бяха оставени навън. Празните очни кухини на черепите я гледаха злобно.

-      Кои са тези? - попита Еди с отвращение.

Нина знаеше доетатъчно атлантеки език, за да разчете позна­тото име, грубо издялано в камъка над една от нишите.

-      Тази тук е Нанталас!

Чейс насочи лъча на фенерчето към сбръчканата глава.

-      Ха! Май наистина сте роднини. - Светлината разкри ня­колко оцелели кичура червена коса.

-      Много забавно. - Нина не разпозна имената над другите тела, но разбра какво гласи един надпис наблизо. - Били са ней­ни послушници. Умрели са заедно с нея.

-      Как?

-      Отрова. Тук пише, че когато Храмът на боговете бил за­вършен, те отнели сами животите си, като по този начин искали да изкупят богохулството на Нанталас. Другите атланти, дошли с тях, зазидали тунела. - Жената четеше бързо текста. - Взели статуетките с тях - смятали да ги скрият в най-отдалечените аванпостове на империята, така че никой да не може да ги съ­бере отново.

-      Замалко да успеят да изпълнят замисъла си - саркастично вметна Еди. - Защо просто не са строшили проклетиите?

-      Поради същата причина, заради която не са унищожили метеорита. Смятали са, че са изпратени от боговете, и тяхното разрушение би разгневило Посейдон и компания. Като се заго­ворихме по темата... - Нина изчете внимателно една определена секция и погледна нагоре към чука. - Бях права, когато нарекох вулкана ковачницата на Хефест. Построили са това чудо, за да почетат именно него, искали са символът му да пази камъка.

-      Значи, е капан, така ли?

-      О, да. Само онзи, който заслужава да влезе в Храма на боговете, може да премине през вратите. Всеки друг... който е писал това, май си е падал по размазванията.

-      Не е ли това светилището?

-      Това е просто преддверието му. Истинският храм е отвъд онази порта. - Жената посочи към вратите... любопитството й изведнъж надделя над страха й и тя закрачи към тях, за да ги разгледа по-отблизо.

-      Хей, хей! - Еди я дръпна назад. - Размазване, не помниш ли?

-      Няма да пипам нищо - раздразнена отвърна Уайлд. - Ос­вен това, ако не желаеха никой да не влиза в Храма на боговете, просто щяха да запушат тунела. Трябва да има път за навътре, иначе защо въобще биха слагали този тест.

-      Какъв тест?

Нина посочи към орейхалковата плоча на едната врата. В нея ясно се виждаше вдлъбнатина в метала: отпечатък от длан.

-      Мисля, че така разбираш дали заслужаваш да влезеш. Нищо няма да се случи, докато никой не пипа там. - Жената тръгна към вратите. - Предполагам. - Еди потръпна, когато съпругата му застана под чука... за щастие, той не помръдна. Последва я, но беше нащрек.