Храмът на боговете [calibre 2.58.0]

Еди се намръщи.

-      Май не донесохме достатъчно експлозиви.

Камъкът не беше с размерите на диван или на кола, както се надяваха, а с тези на къща. На места беше заплашително назъбен, а на други гладък, вероятно там металът се беше разтапял. Като цяло представляваше голямо парче скала, около двайсет метра в най-дългата си част; от пода се поддаваше на десетина метра. Целият беше покрит с мръсен слой от пепел и сяра, наслагвай хилядолетия наред от изпаренията, издигащи се от бълбукащата лава под него. Статуите пазители бяха в подобно състояние.

Нина и Еди се приближиха до камъка. С отдръпването си от входа, поривът намаля; веднага се усетиха миризмата и жегата, които се носеха от дъното на вулкана. Огромното количество горещи газове се смесваха с нахлуващия в тунела чист въздух, още преди да достигнат до купоподобната тераса, като по този начин помещението оставаше незасегнато от най-опасните из­парения.

-      Мамка му, тук вони - оплака се Чейс и се закашля. - Значи, това търсят всички?

-      Да - отговори Нина. Приближи се още повече до камъка, изпъна ръка, за да го пипне, но размисли и я отдръпна.

-      Какъв е проблемът?

-      Като се има предвид какво се е случило последния път, когато Нанталас го е докоснала, смятам, че не е особено добра идея да го правя.

-      Имаш право. - Еди погледна нагоре към статуята на Посейдон. Богът на океаните държеше вдигнат метален тризъбец, който беше готов да запрати към всеки натрапник. - А той си има тризъбец. Това ли е Храмът на боговете?

Нина се отдръпна от метеорита, обърна се към съпруга си... и замръзна изумена, когато за пръв път видя какво има зад гър­ба му.

-      Не е - отвърна тя. - Ето това там е.

В скалата беше издълбана голяма зала, простираща се поч­ти по цялата ширина на терасата, вътре бе със стъпаловидна структура, достигаща до над трийсет метра височина. Сложната, макар и малко груба, архитектура носеше отличителните черти на атлантите. Нина забеляза, че на входа на тунела, от който бяха излезли преди малко, имаше две големи колони - от двете им страни имаше още статуи. Всяко следващо ниво на величествения храм също беше запълнено с безброй древни скулптури.

-      Боже! - възхити се Еди. - Или по скоро, божества! Колко са?

-      Всичките - отвърна му Нина. Олимпийците бяха „голямата работа“ от митологията на изгубената цивилизация, но същест­вуваха още стотици по-малки божества, всяко от които беше почетено на това място. Вероятно владетелите на Атлантида не могли да преценят точно кои богове са разгневили със своето необмислено използване на силата на небесния камък, така че се бяха опитали да умилостивят всеки един от тях.

-      Адски съм впечатлен. Как, по дяволите, са успели да съз­дадат всичко това?

-      Навярно експедицията на Нанталас е била по-голяма, от­колкото смятахме. Атлантида е била най-великата империя, която светът ще види дори и в следващите няколко хиляди го­дини, така че са разполагали с огромни ресурси. - Нина отно­во вдигна фотоапарата си и започна да прави снимки на храма. През лещата видя стълби зад статуите, които свързваха нивата в залата.