Храмът на боговете [calibre 2.58.0]

- Ако? - ухили ѝ се Еди насреща.

-      Прав си, слизаме. Просто исках... така де... да запазя илю­зията, че имаш някакъв избор.

Усмивката на съпруга ѝ се разтегли още повече.

-      Тя се изпари в момента, в който се ожених за теб.

-      Хей!

Чейс ѝ намигна, след което стана по-сериозен.

-      В чантата трябва да има фенери. Нека огледаме наоколо.

Нина намери две фенерчета, даде едното на съпруга си, а с другото освети пътя пред тях. Виещите се стени бяха набразде­ни и създаваха неприятното усещане, че се намират в гръдния кош на змия. Навътре тунелът променяше формата си, на места приличаше на капка, а на други на яйце, таванът се издигаше на два метра и половина в най-ниската си точка.

-      Смяташ ли, че е безопасно?

Еди сложи пръст на челото си, все едно викаше на помощ своите психични способности.

-      Чакай да се посъветвам с огромния си масив от знания за вулканите и да ти кажа... че си нямам абсолютно никаква пред­става. - Нина му се изплези и той се ухили отново. - Наоколо няма разтопена лава, което си е добро начало. Докато става те­чение и влиза въздух в тунела, ще можем да дишаме. Ако спре... Май трябваше да донесем едно канарче в клетка.

-      Горкото птиченце. - Жената насочи лъча на фенерчето към един завой, там проходът се губеше от поглед. - Да вземем ли провизиите от колата?

Мъжът поклати глава.

-      Най-важните са у теб, а бомбите са у мен. Ако ни потрябва нещо друго, винаги можем да се върнем за него.

-      Нека се надяваме, че няма да ни потрябва.

-      Смяташ, че метеоритът седи и ни чака там вътре?

-      Би било чудесно, нали? - Нина се вторачи надолу в прохода.

Еди се приближи до нея и каза:

-      Нека изясним нещо. Тази жрица, Нанталас, потапя Атлан­тида, когато издънва нещата със земната енергия, и камъкът из­лита като ракета. Тя убеждава краля да не я убива и използва статуетките, за да го намери.

-      Точно така. Всичко се прави, за да не може някой някога да се опита да използва силата на боговете отново.

-      Съгласни сме, че атлантите са били тук. Запушили са вхо­да, но някак си нещата не ми се връзват, това не е характерно за тях. Обитанията им винаги са пълни с капани, нали така?

Нина внезапно спря на едно място.

-      Трябваше да ми напомниш, нали, не се сдържа?

-      По-добре сега, отколкото когато към главата ти лети огром- на косачка.

Съвсем внимателно, като осветяваше с фенерчето си набраз­дените стени, пода и тавана, Нина продължи напред. Светли­ната от входа изчезна, когато поеха по един завой. Погълна ги пълен мрак, нарушаван единствено от лъчите на фенерите им.

-      Не мисля, че атлантите, които са дошли тук, са разполагали с много време, за да поставят капани. Имали са други проблеми на главата.

-      Бързали са да се приберат при семействата си, преди Ат­лантида да направи гъл-гъл-гъл.

-      Да. Въпреки това са вложили доста усилия в запушването на входа - можели са просто да го затрупат с камъни, но вместо това са предпочели да изградят стена.