Приключенията на Казанова

Тук му е мястото да запозная читателите си с начина на живот в Корфу.

По онова време проведиторът, който живееше в голям разкош, упражняваше в Корфу неограничена правителствена власт. Длъжността се заемаше от господин Долфин, един старец на седемдесет и две години, строг, твърдоглав и невеж. Той не се интересуваше вече от жените, но му правеше удоволствие, когато бяха любезни с него. Приемаше всяка вечер гости и правеше трапеза за двадесет и четири души.

Трима висши офицери командуваха леките части, определени главно за екипаж в галерите. А три други — линейните части, образуващи екипажа на големите бойни кораби. Всяка галера трябваше да има един началник, тъй наречения „сопракомито“, а такива имаше десет. Всеки линеен кораб имаше свой комендант. Всички тия господа бяха венециански благородници. Десет други млади мъже между двадесет и двадесет и две години бяха също така венециански благородници и живееха на острова, за да изучават морското дело. Освен това имаше още около десет благородници в цивилна служба на острова в полицията или в правосъдието. Те се наричаха висши сухопътни офицери. Оженените за красиви жени имаха удоволствието да виждат домовете си посещавани често от господа, които се стараеха да спечелят благоволението им. Но никъде не се сблъскваха буйни страсти, може би понеже в Корфу пребиваваха по това време много Фрини87, чиито прелести се купуваха. Хазартните игри бяха позволени навсякъде и алчната страст към играта пречеше на сърдечните чувства.

Между дамите особено се отличаваше госпожа Ф. с красотата и вежливостта си. Съпругът й, капитан на една галера, беше дошъл преди една година в Корфу и дамата беше възхитила всички адмирали. Тя мислеше, че е господарка в избора си и предпочете господин Д. Р., като изключи всички други, които й се предлагаха. Господин Ф. се беше оженил за нея в деня, в който тя, седемнадесетгодишна, беше напуснала манастира.

Когато я видях за първи път бях слисан. Вярвах, че виждам нещо свръхестествено, нещо толкова възвишено в сравнение с всички срещната дотогава жени, че ми се стори невъзможно да не се влюбя в нея. Тя ми изглеждаше като същество различно от мен и стояща тъй високо, че ми се струваше невъзможно да се издигна до нея. Аз дори си внуших, че между нея и господин Д. Р. не може да съществува нищо друго, освен платоническо приятелство, и намирах, че господин Ф. беше глупак и съвсем неподходящ за подобна жена. Първото ми впечатление, получено от госпожа Ф., беше доста детинско, за да мога да го запазя по-дълго време. Това мнение се измени твърде скоро и то по един съвършено нов за мен начин.

В качеството си на адютант аз имах честта да се храня на една маса с нея, но това беше всичко. Другият адютант, юнкер като мен, беше глуповат и споделяше също тази чест, но с нас не се отнасяха като със сътрапезници. Никой не говореше с нас, дори не ни удостояваха с поглед. Аз не издържах. Моят другар Санцоньо, както ми се струваше, не можеше да се оплаче, понеже беше един дебелак, но аз нямах желанието да търпя да ме поставят на едно равнище с него. Когато, след осем или десет дни госпожа Ф. все още не ме беше удостоила с поглед, тя започна да ми харесва. Бях смутен, раздразнен и нетърпелив. Дойдох до убеждението, че в нейните очи съм една нула и понеже знаех колко струвам, заех се да й го докажа. Най-сетне ми се отдаде случай, тъй като тя сметна, че все пак може да отправи една дума към мен и трябваше да ме погледне в лицето.