Фурията на принцепса

Амара почувства, че страхът бавно започва да я обзема.

Инвидия се усмихна.

— Все още си мисля — как така. Къде е нашият скъп граф Калдерон? Дори не мога да си представя, че той би ви позволил да участвате сама в такава мисия.

— Той загина — отговори Амара, опитвайки се да запази гласа си възможно най-равен.

— Лъжеш — моментално и без колебание отговори Инвидия. — О, би могла да ме измамиш за много неща, дете. Но не и за него. Той е твърде близо до сърцето ти.

Тя бавно се изправи и отново погледна паразита на гърдите си. Този път той беше неподвижен, докато тя се движеше.

— Не е нужно да си причинявате повече неприятности, отколкото вече имате, графиньо.

— Предполагам, че това означава, че за мен е много по-добре да започна да ви сътруднича — каза Амара.

— Точно така.

— Вървете при враните. Заедно с приятелите си.

Усмивката на Инвидия се разшири.

— Е, къде е съпругът ви, графиньо?

Амара мълчаливо я гледаше, само катарамата на колана й стържеше по каменния под, докато трепереше от студа.

— Казах ви — каза Инвидия, усмихвайки се още по-широко.

— Много представители на вашия народ разбират ситуацията адекватно — каза кралицата и пристъпи напред, за да погледне Амара. — Но други ни отхвърлят. Дори когато им се даде шанс да оцелеят, те пренебрегват собствените си интереси в името на… нематериални активи. В това няма смисъл, няма полза, няма цел.

Амара и преди беше усещала докосването на вордската кралица в съзнанието си, въпреки че по онова време не знаеше какво е това.

Това беше нещо, едва доловимо, трепет от мисли и емоции, толкова слаби и леки, като нишки на паяжина, опъната по горска пътека.

— Къде е Бърнард? — тихо, но настойчиво попита Инвидия.

Амара стисна зъби и се съсредоточи върху заобикалящата я среда, на това колко й е студено, абстрахирайки се от собствените си емоции, сякаш си има работа с опитен призовател на вода.

И тогава мислите й отразиха всеки спомен за Бърнард, който тя можеше да събуди, мълчаливото му спокойствие на полето, тънкият му хумор, когато на вечеря й разказваше за събитията от деня, каменната сила на тялото му, с която се притискаше към нея в спалнята им, смехът му, очите му, начинът, по който късата му брада гъделичкаше врата й, докато я целуваше, и стотици други спомени, един след друг създаващи неговия образ.

Вордската кралица бавно въздъхна и каза:

— Умът й е под контрол. Тя го крие от мен.

Бледото същество със странни очи се отвърна от нея и Амара усети как нейното съприкосновение с мислите й изчезна.

— Интересно.

— Дайте ми час — каза Инвидия. — Когато прекараме известно време заедно, ще й бъде трудно да се концентрира.