Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Въпреки неотложността на задачата и тъпата болка в седалището, Тиамак не можа да не спре изненадан от случващото се на хълма.

Хрумна му, че е прекарал толкова много време от живота си в четене на свитъци и всевъзможни книги, че е разполагал със съвсем незначителни възможности да изживее описваните в тях неща. С изключение на краткия му престой в Ансис Пелипе и ежемесечните му посещения на пазара в Кванитупул, врявата на живота рядко нахлуваше в къщичката му. Но сега, през последната година, Тиамак се беше забъркал в огромните брожения сред простосмъртни и безсмъртни. Беше се сражавал с чудовища заедно с една принцеса и един херцог. Беше се срещнал и разговарял с един от легендарните сити. Беше видял завръщането на най-великия рицар от времето на Джохан. А в момента сякаш описаното по страниците на прашните томове беше оживяло по някакъв магически начин и той стоеше под облачните небеса и наблюдаваше капитулацията на цяла армия след една битка на живот и смърт в прочутия Онестрински проход. Без съмнение всеки учен, който владееше пачето перо, би дал мило и драго, за да присъства тук.

Тогава защо, запита се Тиамак, изпитваше такъв непреодолим копнеж отново да зърне къщичката си в клоните на смокинята?

„Такъв съм, какъвто са ме направили Тези, които наблюдават и оформят — заключи той. — Не съм герой като Камарис или Джосуа, или дори като Исгримнур. Аз съм като отец Странгиард и подобните на нас — дребните, кротките. Не искаме хората да са непрекъснато вторачени в нас в очакване да видят какво ще е следващото, което ще направим“.

И все пак, като се замисляше за нещата, които беше видял и дори извършил, не беше съвсем сигурен дали би ги заобиколил, дори да му беше предоставена такава възможност.

„Ще рече, докато мога да отбягвам още известно време Онази, която чака, за да отведе всички. Не бих имал нищо против един ден да имам семейство. Не бих имал нищо против съпруга и деца, които ще изпълват къщата със смехове, когато остарея“.

Но това означаваше да си намери вранка за съпруга, разбира се. Дори да му се харесваха високите жени с рибешка кожа от градовете от сухите земи, дълбоко се съмняваше, че някоя от тях би имала огромно желание да се храни с рачешка чорба и да живее в колиба сред клоните на дърво над блатата.

Гласът на Джосуа прекъсна размишленията му. Тиамак тръгна към принца, за да му предаде съобщението, но видя, че пътят му е блокиран от няколко едри войници, които не откъсваха очи от гледката пред себе си и не се разбързаха да направят път на дребния мъж.